Ефинг насочил пушката напред, готов за стрелба, и прекрачил прага на пещерата. Открил, че би могъл да държи и свещ в лявата си ръка, значи паниката му била напразно. Щом Ефинг се появил, онзи до масата рязко вдигнал глава и го зяпнал ужасен. „Боже Господи — прошепнал. — Нали беше мъртъв?“
„Обратното, господине — отвърнал му Ефинг, — не аз, ти си мъртъв.“
Натиснал спусъка и след миг човекът полетял назад заедно със стола си, изкрещял, когато куршумът го улучил право в гърдите, след което повече не шукнал. Ефинг презаредил и насочил пушката към втория брат, който вече се мъчел да стане от постелята си върху пода. И него убил с един изстрел, улучил го в лицето с куршум, който излязъл отзад през тила му, опръсквайки стаята със струя от мозък и разтрошени кости. Но нещата се закучили с третия брат Грешам. Неговото легло било в дъното на пещерата и докато Ефинг приключвал с първите двама, номер трети вече грабнал пушката си, готов за стрелба. Един куршум профучал покрай главата на Ефинг, ударил ламариненото кюмбе зад него и рикоширал. Братът успял да презареди пушката си, хвърлил се напред и с един скок се скрил зад масата вляво, но при това движение неволно угасил и двете свещи. Пещерата потънала в пълен мрак, а оня в дъното ненадейно се разхълцал истерично, взел да плямпа налудничави глупости за убития отшелник и да стреля, накъдето му видят очите, но общо взето по посока на Ефинг. Ефинг обаче познавал много добре всяка извивка на пещерата и дори в мрака можел да каже точно къде се намира мъжът. Преброил шест изстрела, след което преценил, че разяреният брат няма да успее да зареди пълнителя си на тъмно, изправил се и тръгнал към леглото. Натиснал спусъка, мъжът изкрещял, когато куршумът влязъл в тялото му, после пак презаредил и стрелял отново. Изведнъж всичко утихнало. Ефинг вдъхнал миризмата на барут, която се носела във въздуха, и изведнъж усетил, че тялото му се тресе. Олюлял се, едва смогнал да излезе от пещерата, паднал на колене и повърнал.
Останал да спи там, пред входа на пещерата. Когато се събудил на следващата сутрин, веднага се заел с телата. С учудване открил, че не страда от никакви угризения на съвестта, че може да гледа труповете, без да му мигне окото. Извлачил ги един по един от стаята, после надолу по склона и ги заровил до отшелника под канадската топола. Когато свършил и с последния труп, вече преваляло пладне. Изтощен от свършената работа, се върнал в пещерата да похапне нещо и точно тогава, докато си седял на масата и понечил да си налее чаша от уискито на братята Грешам, видял скритите под леглото дисаги. Както ми каза Ефинг, точно в този момент съдбата му отново се извъртяла на сто и осемдесет градуса и кривнала в съвършено нова посока. Дисагите били шест на брой и когато изпразнил съдържанието на първата върху масата, разбрал, че животът му в пещерата е приключил — ей тъй, от раз, както се затваря книга. Върху масата се изсипали пари и след всяка нова торба купчината продължавала да расте. Когато най-накрая ги преброил, само банкнотите били повече от двайсет хиляди долара. Но сред тях имало и много часовници, гривни, огърлици, а в последната торба и стегнато навити на руло облигации за инвестиции на стойност още десет хиляди долара в такива обекти като сребърните мини в Колорадо, компаниите „Уестингхаус“ и „Форд“. Ефинг ми каза, че по онова време това била невероятна сума пари, баснословно богатство. При по-разумно управление на средствата, с тях можел да си изкара цял живот.
И през ум не му минало да върне откраднатите пари, така ми каза, нито за миг не си помислил да отиде при властите и да съобщи какво се е случило. Не защото се страхувал, че ще бъде разкрит, когато разкаже всичко, а просто защото искал да задържи парите за себе си. Това желание така силно го обсебило, че дори не се замислил над онова, което правел. Взел парите, защото били там, защото в известен смисъл чувствал, че му се полагат — и толкоз. Дилемата за добро и зло въобще не стояла пред него. Бил застрелял трима души най-хладнокръвно, което автоматично го отвеждало извън пределите на такива щекотливи въпроси. Така или иначе, съмнявал се, че много хора ще оплакват загубата на братята Грешам. Скоро след изчезването им светът щял да се примири с факта, че тях просто ги няма. Да, светът ще свикне с това, както свикнал да живее и без Джулиан Барбър.