Целият следващ ден прекарал в подготовка за пътуването. Подредил разместените мебели, измил петната от кръв, доколкото ги имало, и складирал записките си в кухненския бюфет. Мъчно му било за картините, но нищо не можело да се направи, затова ги наредил до леглото, всичките обърнати с лице към стената. Минали два-три часа, докато приключи с подредбата, след което излязъл на слънце и използвал остатъка от сутринта и целия следобед да събира камъни и клони, с които да запуши входа на пещерата. Много се съмнявал, че някога ще се върне отново тук, но въпреки това искал да прикрие мястото. То било неговият личен паметник, гробницата, в която заровил миналото си, и в бъдеще, когато спомените го върнат назад, искал да е сигурен, че то още съществува такова, каквото е било навремето. Само по този начин пещерата можела да продължи да му бъде нещо като духовно убежище, дори и кракът му никога повече да не стъпи там.
Същата нощ спал на открито, а на следващата сутрин се подготвил за дългия път. Стегнал дисагите, взел храна и вода и натоварил всичко на трите коня, останали от братята Грешам. После се метнал на единия и докато яздел, се мъчел да измисли какво ще прави оттук нататък.
Минаха цели две седмици, докато ми издиктува всичко това. Коледа отдавна бе дошла и отминала, седмица по-късно приключи и десетилетието. Ефинг обаче не обръщаше внимание на тези важни събития. Мисълта му бе изцяло обсебена от онези времена и той като къртица дълбаеше в собствената си история с неизтощима педантичност, гледаше нищичко да не изпусне, от време на време се връщаше да добави някои съвсем незначителни детайли, спираше се и на най-дребните нюанси в стремежа си да пресъздаде своето минало съвсем достоверно. След известно време престанах да се чудя дали ми казва истината или лъже. Разказът му беше станал доста фантасмагоричен. На моменти Ефинг сякаш не описваше външните обстоятелства, а си измисляше притча, с помощта на която да обясни смисъла на вътрешния си живот. Пещерата на отшелника, пълните с пари дисаги, престрелката в Дивия запад — всичко това изглеждаше някак пресилено, като изсмукано от пръстите, и в същото време самата невероятност на историята бе нейният най-убедителен елемент. Защото подобно нещо просто не можеше да се измисли, а и Ефинг наистина разказваше убедително, с такава очевидна искреност, че се оставих да бъда запленен от думите му и отказах да си задавам въпроса дали всичко това се е случило или не. Въпреки отвращението, което понякога будеше у мен, не можех да не мисля за него като за сродна душа. Това се случи за пръв път, когато стигнахме до епизода с пещерата. В края на краищата самият аз бях живял в пещера и още помнех това странно усещане, а когато взе да ми описва тогавашната си самота, имах чувството, че говори за нещата, които самият аз бях преживял. Собствената ми история беше точно толкова абсурдна, колкото и тази на Ефинг, но бях сигурен, че ако реша да му я разкажа, той ще повярва на всяка моя дума.
Дните минаваха и атмосферата в къщата ставаше все по-клаустрофобична. Времето беше ужасно — студени дъждове, покрити с лед улици, виелици, които пронизват тялото, — затова бяхме преустановили следобедните си разходки. Ефинг удвои времето за предсмъртни излияния, оттегляше се в стаята си за кратка дрямка след обяда, а после, към два и половина — три, нахълтваше въодушевено в гостната, готов да говори без прекъсване още няколко часа. Не знам откъде взимаше енергията, за да продължава с такова темпо, но с изключение на по-честите умълчавания между изреченията, гласът с нищо не му изневери. Започнах да живея вътре в този глас, като че той беше стая, стая без прозорци, която се смаляваше с всеки изминал ден. Сега Ефинг почти не сваляше черните превръзки от очите си и нямаше начин да си въобразя, че между двама ни има някаква връзка. Той бе сам с историята в главата си, а аз бях сам с думите, които се лееха от устата му. Те изпълваха всеки инч от въздуха край мен, така че в крайна сметка нямах какво друго да дишам, освен тях. Ако не беше Кити, сигурно щяха да ме задушат. След като приключех с Ефинг, обикновено успявах да я видя за няколко часа и прекарвах колкото е възможно повече време от нощта с нея. На няколко пъти се случи така, че се прибрах чак на сутринта. Госпожа Хюм знаеше за моите похождения, докато Ефинг, дори да е знаел, с нищо не се издаде. Единственото нещо, на което държеше, бе да се явявам на закуска всяка сутрин точно в осем, а аз нито веднъж не закъснях.