Щом напуснал пещерата, каза ми Ефинг, пътувал няколко дни през пустошта, преди да стигне град Блъф. Оттам нататък нещата тръгнали по-лесно. Поел на север, придвижвал се бавно от град на град, докато в края на юни стигнал до Солт Лейк Сити, където се качил на влака с билет за Сан Франциско. Именно в Калифорния измислил и новото си име, записвайки се като Томас Ефинг в хотелската книга през първата си нощ там. Искал името Томас да се свързва с Моран, но чак след като оставил писалката си дал сметка, че името на отшелника също било Том — името, което тайно му принадлежало повече от година. Приел съвпадението за добро знамение, сякаш то затвърждавало избора му като нещо неизбежно. Що се отнася до фамилията, каза ми той, не било нужно да ми подсказва. Вече бе споменал, че Ефинг е просто каламбур и ако не бях разтълкувал човека погрешно, мисля, че се досещах откъде идва. Изписвайки Томас, той най-вероятно се е сетил за Тома Неверни. Това, изглежда, го е подтикнало да си каже наум: не Тома Неверни, а Тома Преебани. Ала чувството му за благоприличие го накарало да замени б-то с ф. Така станал Томас Ефинг, човекът, който преебал собствения си живот. Вече знаех вкуса му към груби шегички и веднага си представих колко доволен е останал от това свое хрумване.
Още от самото начало на историята трепетно очаквах да спомене нещо за краката си. Скалите на Юта ми се струваха доста подходящи за злополука, ала разказът му продължаваше да се лее, без да стане ясно какво го е осакатило. Преходът със Скорсби и Бърн, срещата му с Джордж Грозната уста, престрелката с братята Грешам — епизодите отминаваха един подир друг и след всички тях той си оставаше невредим. Накрая се озова в Сан Франциско и аз започнах да се съмнявам, че изобщо ще науча нещо по въпроса. Пропиля цяла седмица да ми описва в най-големи подробности как вложил парите си, изброи ми всички инвестиции, които направил, финансовите сделки, които сключил, безумните залагания, с които рискувал на борсата. След девет месеца отново се замогнал, станал толкова богат, колкото бил и преди — купил къща с цяла армия прислужници на Ръшан Хил, разполагал с жени по всяко време, движел се в най-модните кръгове на обществото. Би могъл, разбира се, да продължи да живее така (всъщност познавал този живот от дете), ако около година след пристигането му не го сполетяло нещо непредвидено. Бил поканен на вечеря, на която присъствали двайсетина души, и там съвсем ненадейно срещнал една личност от миналото си — колега на баща му, с когото били работили заедно в Ню Йорк повече от десет години. По това време Алонсо Ридъл бил вече грохнал старец, ала когато го представили на Ефинг и двамата се здрависали, мигом го разпознал, и то без следа от съмнение. В изумлението си дори изтърсил, че Ефинг бил одрал кожата на човек, когото познавал навремето. Ефинг махнал пренебрежително с ръка, пошегувал се, подхвърлил, че всеки човек си има двойник някъде в света, ала Ридъл бил прекалено смаян, за да отмине случката с лека ръка, затова взел да разказва на всички гости историята за мистериозното изчезване на Джулиан Барбър. Ефинг се почувствал ужасно и до края на вечерта се гърчил в паника, докато недоумяващите, пълни с подозрение очи на Ридъл го преследвали навсякъде.
След това преживяване разбрал колко опасности крие положението му. Рано или късно щял да налети на друг човек от миналото и нямало никаква гаранция, че ще се отърве така лесно, както в случая с Ридъл. Нищо чудно следващият да се окаже по-уверен в това, което вижда, по-нападателен в обвиненията си и още преди Ефинг да успее да реагира, оня да плесне истината право в лицето му. На първо време като предохранителна мярка престанал да дава приеми и да приема покани, но много добре знаел, че в крайна сметка това няма да му помогне. Много скоро хората ще забележат, че се е отдръпнал от тях, което на свой ред ще възбуди любопитството им и ще даде път на всевъзможни клюки, а това пък ще му докара нови неприятности. Било месец ноември 1918 г., току след подписването на примирието, и Ефинг знаел, че дните му в Америка са преброени. Бил наясно, ала също така открил, че не е в състояние да направи каквото и да било. Изпаднал в пълна летаргия, не можел нищо да планира, нито дори да помисли върху съществуващите възможности. Обсебен от чувство за вина и от съзнанието за ужасния начин, по който бил проиграл живота си, взел да си фантазира как ще се върне в Лонг Айланд с някаква колосална лъжа за случилото се. Разбира се, и дума не можело да става за подобно нещо, но продължавал да се държи за тази мисъл като удавник за сламка с идеята, че това ще бъде изкуплението му.