— Стига толкова — рече. — Спираме дотук.
— Остава ни повече от час до обяда — подхвърлих и погледнах часовника над камината. — Ще имаме време да започнем следващия епизод.
— Не ми противоречи, младежо. Щом аз казвам, че сме свършили, значи сме свършили.
— Стигнали сме едва до 1939-а. Остават още трийсет години.
— Те не са важни. Можеш да ги опишеш в едно-две изречения. „След напускането на Европа в началото на Втората световна война, господин Ефинг се върнал в Ню Йорк, където прекарал останалите трийсет години от живота си.“ Нещо от този род. Няма да ти е трудно, нали?
— Значи не става въпрос само за днес. Искаш да кажеш, че с това приключваме цялата ти история, че това е краят, така ли?
— Мисля, че се изразих съвсем ясно.
— Добре, разбирам. За мен нещата остават недоизяснени, но разбирам.
— Нямаме време, глупако, затова. Ако не започнем да пишем този проклет некролог още сега, никога няма да види бял свят.
През следващите двайсет дни прекарвах цяла сутрин в стаята си и съчинявах на стария „Ъндъруд“ различни версии за живота на Ефинг. Имаше кратка версия, предназначена за вестниците, от петстотин скучни думи, които представяха само голите факти; имаше и една по-обширна версия, озаглавена „Загадъчният живот на Джулиан Барбър“, която представляваше сензационно описание от около три хиляди думи, което Ефинг държеше да бъде изпратено след смъртта му до някое илюстровано списание; най-накрая имаше и редактирана версия на пълния запис, историята на Ефинг, разказана от самия него. Тя възлизаше на повече от сто страници и върху нея хвърлих най-много усилия, внимателно премахнах повторенията и грубите изрази, придадох повече острота на изреченията, като се мъчех да използвам разговорните думи така, че да не отнема от силата им, изписвайки ги върху белия лист. Разбрах колко трудна и сложна може да бъде тази работа и в много случаи трябваше буквално да преразказвам цели абзаци, за да остана верен на първоначалния замисъл. Нямах представа с каква цел Ефинг подготвя тази своя автобиография (тя вече не беше некролог в истинския смисъл на думата), но очевидно много държеше на нея и ме притискаше да бързам с поправките, сърдеше се и ми крещеше, когато някое изречение не му харесваше. Всеки следобед, докато редактирах текста, двамата не спирахме да спорим, разменяхме си гръмки фрази и невъздържани обиди по повод на най-дребните стилистични разногласия. Тази работа се оказа изтощителна и за двама ни (два ината, вкопчени в предсмъртна битка), но едно по едно разрешихме различията си и в началото на март приключихме.
На следващия ден върху леглото си намерих три книги. Всичките бяха написани от човек на име Соломон Барбър и макар че когато се видяхме на закуска Ефинг, не спомена нищо за тях, бях сигурен, че именно той ги е оставил. Това беше стилът на Ефинг — заобиколен, неясен, привидно немотивиран, — но вече го познавах достатъчно добре, за да се досетя, че по този начин ми намеква да прочета книгите. Имайки предвид името на автора, очевидно желанието му не беше случайно. Няколко месеца преди това старецът бе използвал думата „последици“ и аз си помислих, че може би вече е готов да говори за тях.
Всичките книги бяха на тема американска история и всяка беше публикувана от различно университетско издателство: „Епископ Бъркли и индианците“ (1947), „Изгубената колония Роуаноук“(1955) и „Дивата американска пустош“(1963). Биографичните данни върху обложките бяха оскъдни, но като събрах различните парченца информация, научих, че Соломон Барбър е получил докторска степен по история през 1944-а, че е сътрудник на много научни списания и че е преподавал в няколко колежа в Средния запад. Споменаването на годината 1944 беше най-същественото. Защото ако Ефинг е спал с жена си точно преди заминаването си през 1916-а, тогава неговият син би трябвало да се роди на следващата година, а това означаваше, че през 1944-а трябва да е бил на двайсет и седем години, тоест възрастта, на която е нормално да вземеш докторска степен. Всичко май съвпадаше, но вече бях нахитрял и не бързах да се обаждам. Трябваше да чакам цели три дни, преди Ефинг да подхване темата и чак тогава разбрах, че подозренията ми са верни.