Сбогувахме се с Орландо на ъгъла на Бродуей и Осемдесет и четвърта улица, тримата раздрусахме ръцете си с обещанието да си останем приятели за цял живот. Преди да се отдалечи, Орландо протегна ръка да провери дали вали, замисли се и заяви, че дъждът е спрял. Без колебание затвори чадъра и ми го подари за спомен.
— Вземи, човече — рече той. — Не е зле да го имаш. Не знаеш кога ще ливне отново, а пък аз не искам да се намокрите. Така е с времето, непрекъснато се променя. Ако не си готов за всичко, значи не си готов за нищо.
— То е като белите пари — обади се Ефинг.
— Точно така, Том — кимна Орландо. — Трябва да ги мушнеш под дюшека за черни дни.
Вдигна черния си заканителен юмрук за сбогом и си тръгна, изчезна в тълпата още при първата пресечка.
Странен малък епизод наистина, но такива неща се случват непрекъснато в Ню Йорк, особено ако човек е готов да ги приеме. Но онова, което поне в моите очи отличаваше въпросната среща от други подобни, бе не толкова нейното весело безгрижие, колкото загадъчният начин, по който повлия на следващите събития. Сякаш срещата ни с Орландо беше поличба за предстоящи неща, предсказание за съдбата на Ефинг. Обсебиха ни нови образи и ние попаднахме под тяхната магия. Имам предвид дъждовни бури и чадъри, но също така и промяната — как всичко може да се промени в един-единствен миг внезапно и завинаги.
На следващата вечер беше последното ни излизане. През деня Ефинг бе по-неспокоен от всякога, отказа да поспи, отказа да му почета, отказа всяко забавление, което се постарах да му измисля. В ранния следобед постояхме доста в парка, ала въздухът беше мъглив и студен и най-накрая успях да го убедя да се приберем у дома по-скоро, отколкото възнамерявахме. До вечерта над града се спусна гъста мъгла. Светът посивя, а светлините на сградите заблестяха във влагата, сякаш обвити в бинт. Условията бяха лоши, но тъй като не валеше дъжд, нямаше смисъл да се опитвам да разубеждавам Ефинг и то пред последната ни експедиция. Мислех си да раздам парите на бърза ръка и да прибера стареца обратно колкото е възможно по-бързо, за да не се разболее. Госпожа Хюм беше против излизането, но отстъпи, като я уверих, че Ефинг ще вземе със себе си чадър. Ефинг веднага се съгласи с това условие и когато в осем часа излязохме през външната врата, имах усещането, че нещата са под контрол. Може би защото не знаех, че Ефинг беше успял да смени собствения си чадър с онзи, който Орландо ни бе подарил предишната вечер. Когато открих това, вече бяхме на пет-шест преки от къщи. Като се подхилкваше на себе си с някакво мрачно инфантилно задоволство, Ефинг измъкна счупения чадър изпод одеялото и го отвори. Дръжката му беше същата като на чадъра, който бе оставил у дома, и това ме бе заблудило. Изкрещях му: „Виж какво си направил!“, той ми отвърна да си гледам работата.
— Не ставай глупав — продължи. — Нарочно го взех. Това е вълшебен чадър, вижда се с просто око. Щом го отвориш, ставаш невидим.
Канех се да му отвърна, но премислих и си замълчах. Истината е, че не валеше, а аз нямах никакво желание да се забърквам в хипотетичен спор с Ефинг. Исках само да си свърша работата, а пък той нека си държи това смешно нещо над главата, щом така предпочита и щом не вали. Минахме още няколко преки, аз раздавах петдесетдоларовите банкноти на всички отговарящи на условията кандидати, а когато половината партида се свърши, прекосихме на отсрещния тротоар и аз обърнах инвалидната количка в обратната посока към къщи. Точно тогава заваля — сякаш това беше неизбежно, сякаш самият Ефинг го бе предизвикал със силата на волята си. Отначало само ръмеше, ситните капчици почти не се различаваха от влажната мъгла, но след още една пряка дъждецът се превърна в нещо далеч по-сериозно. Закарах Ефинг в един вход с намерението да останем там, докато дъждът премине, но щом спряхме, старецът взе да мрънка: