— Какво правиш? — попита. — Сега не е време за почивки. Още не сме раздали парите. Давай да вървим, момче. Чуваш ли? Това е заповед!
— Ако случайно не си забелязал — отговорих, — в момента вали. И не ръси роса от небето, а плющи с все сила. Капките са като камъни, отскачат от тротоара на половин метър.
— Дъжд ли? — рече той. — Какъв дъжд? Не усещам никакви капки. След което внезапно се оттласна, отскубна се от мен и се спусна по тротоара. Отново стисна счупения чадър, вдигна го с две ръка над главата си и закрещя срещу бурята:
— Не вали, въобще не вали!
Гласът му гърмеше, а дъждът плющеше отвред, шибаше лицето му, измокри го до кости.
— Теб може да те вали, момче, но не и мен! Сух съм като кокал. Имам готин чадър и обичам света! Ха-ха! Нека ме шиба, нека ме мокри, аз нищо не усещам!
В този миг разбрах, че Ефинг иска да умре. Беше планирал малкия си спектакъл с единствената цел да се разболее, разиграваше го с безразсъдство и веселие, които ме смаяха. Размахваше чадъра напред-назад, заканваше се на потопа през смях и въпреки отвращението, което изпитвах към него в този миг, не можех да не се възхищавам на куража му. Като някакъв миниатюрен крал Лир, възкръснал в тялото на Глостър. Това беше последната му нощ и той искаше да я използва докрай, да лудее и сам да докара собствената си смърт като акт на прощална прослава. Първата ми мисъл беше да го издърпам обратно на сушина, но когато отново го погледнах, разбрах, че е твърде късно. Вече беше вир-вода, а с неговото крехко здраве това вероятно означаваше, че непоправимото е сторено. Щеше да настине, да се разболее от пневмония и не след дълго да умре. Всичко това ми се струваше така неизбежно, че изведнъж отпуснах отчаяно ръце, спрях да се съпротивлявам. В момента гледам труп, така си казах, и няма никакво значение дали ще предприема нещо или не. Оттогава не е минал и ден, без да съжалявам за решението, което взех през онази нощ, но за момента то ми се струваше съвсем смислено, сякаш от морална гледна точка би било несправедливо да се изпреча на пътя на Ефинг. След като той и без това вече е мъртъв, какво право имах аз да му развалям удоволствието? Човекът беше твърдо решен да се самоунищожи и тъй като бе успял да ме всмуче във вихъра на собствената си лудост, аз пръста си не помръднах да го спра. Стоях, оставяйки всичко това да се случи, доброволен съучастник в самоубийството му.
Излязох от прикритието си във входа, сграбчих инвалидната количка на Ефинг и замигах срещу дъжда, който влизаше в очите ми на пориви.
— Май си прав — извиках му. — И мен не ме мокри, изобщо не вали.
Още докато казвах това, светкавица проряза небето. Последва оглушителна гръмотевица. Дъждът най-безмилостно се изливаше върху нас, пердашеше по незащитените ни тела и ни обстрелваше с водни куршуми. Следващият порив на вятъра отнесе очилата на Ефинг, но той само се изсмя, щастлив от неимоверната сила на бурята, и се опита да надвика шума:
— Страхотно е, нали? Май се кани да завали. Надушвам го. Дори вкусвам дъжд. И въпреки това сме съвършено сухи. Това е самото тържество на духа над материята, Фог. Най-накрая го постигнахме! Разкрихме тайната на вселената!
Дълбоко в себе си като че прекрачих загадъчна граница, сякаш пропълзях през люк, който отвеждаше до най-вътрешните и съкровени камери на сърцето на Ефинг. Не ставаше дума просто за това, че съм се хванал на въдицата на хитрите му ходове, по-скоро успях да потвърдя правото му на свободен избор и по този начин да се докажа пред него. Старецът щеше да умре, но докато е жив, щеше да ме обича.
Препуснахме заедно и в продължение на следващите седем-осем преки Ефинг не спря да крещи в екстаз:
— Чудо! — дереше си гърлото. — Невероятно чудо, дявол да го вземе! Пари се сипят от небето, грабете, сега е моментът! Безплатни пари! Пари за всички!
Никой не го чуваше, защото, разбира се, улиците бяха съвършено пусти. Ние бяхме единствените неукрили се на сушина глупаци и за да мога да се отърва от останалите банкноти, набързо притичвах до близките барове и кафенета. Обикновено паркирах Ефинг пред входа, влизах вътре запъхтян и докато раздавах парите, продължавах да чувам дивашкия му смях. Ушите ми пищяха от този звук — налудничав музикален финал на безумната ни клоунада. Дотогава вече всичко бе излязло от контрол. Самите ние се бяхме превърнали в природно бедствие, в тайфун, който посичаше невинни жертви по пътя си.