— Пари! — виках аз, като се смеех и плачех едновременно. — За всекиго по петдесетачка!
Бях така подгизнал, че от обувките ми се изплискваха цели локви, от мен шуртеше вода като през голяма колкото човек пробойна, и, разбира се, успявах да намокря всички. Добре поне, че това беше краят на мисията ни. Ако трябваше да продължим, сигурно щяха да ни арестуват за безотговорно поведение и нарушаване на обществения ред.
Последното място, което ни оставаше да посетим, беше кафенето Чайлдс — долнопробна запушена дупка в стената, украсена с облещени флуоресцентни светлини. Имаше най-много петнайсетина клиенти, оклюмали на бара, като всеки следващ изглеждаше по-нещастен и по-отчаян от съседа си. В джоба ми се мъдреха само пет-шест банкноти и изведнъж реших, че не знам как да постъпя. Не успях да измисля нищо, затова смачках банкнотите на топка в шепата си, засилих се и ги хвърлих във въздуха.
— Който ги хване, негови са! — извиках, изтичах навън и избутах количката на Ефинг обратно в бурята.
След тази нощ той никога повече не излезе от къщата. Още рано-рано на следващия ден започна да кашля, а в края на седмицата мократа му, пълна с храчки кашлица слезе от бронхите в дробовете му. Извикахме лекар и той потвърди диагнозата: пневмония. Настояваше Ефинг веднага да постъпи в болница, но старецът отказа, като му заяви, че има право да умре в собственото си легло и ако някой се опита да го изведе насила от апартамента, ще се самоубие.
— Ще си прережа гърлото с бръснач — отсече той. — И тогава ще ти тежа на съвестта до края на живота ти.
Докторът беше лекувал Ефинг и преди, познаваше го и затова беше дошъл с готов списък на агенции, предлагащи медицински сестри за гледане на болен. Ние с госпожа Хюм се заехме с необходимите приготовления и през следващата седмица потънахме до гуша в работа — адвокати, банкови сметки, пълномощия и така нататък. Безкрайни телефонни разговори, безброй документи за подписване, но сега не си струва да навлизам в подробности. Важното е, че в крайна сметка успях да се сдобря с госпожа Хюм. След като се върнахме в апартамента през онази бурна нощ, тя така ми се разсърди, че думичка не ми проговори цели два дни. Смяташе, че аз съм го разболял и тъй като и аз мислех така, дори не направих опит да се оправдая. Тежеше ми сърдитото й мълчание и точно когато реших, че влошените ни отношения никога няма да се оправят, положението изведнъж се промени. Не знам защо, но сигурно е подхвърлила нещо на Ефинг и той я е убедил, че вината не е моя. Така че при следващото ни виждане ме прегърна и ми се извини, като едва сдържаше сълзите си от вълнение.
— Той си отива — рече тя тържествено. — Готов е да напусне този свят и ние с нищо не можем да му попречим.
Сестрите работеха на смени по осем часа и именно те му даваха лекарствата и подлогите, следяха интравенозната система, която бе забита в ръката му. С едно-две изключения всички бяха груби и безсърдечни кучки, затова и Ефинг не ги понасяше. Беше им наредил да се мотаят край него колкото е възможно по-малко. И не промени заповедта си до последния ден, когато бе толкова слаб, че не забелязваше никого. Влизаха в стаята му само с конкретна задача, иначе трябваше да стоят отпред, което означаваше, че се излежаваха на канапето, прелистваха списания и пушеха цигари, вечно намусени и потънали в мрачно презрение. Една-две напуснаха демонстративно, други две бяха уволнени. Но като изключим твърдото му поведение спрямо сестрите, Ефинг се беше разнежил до неузнаваемост. От мига, в който се залежа, стана друг човек, напълно незлоблив, сякаш приближаващата смърт го бе прочистила от злъч и отрова. Почти нищо не го болеше и макар да имаше своите добри и лоши дни (в един момент дори изглеждаше като че напълно ще се възстанови, но след седемдесет и два часа състоянието му рязко се влоши), с напредването на болестта постепенно отпадаше, бавно, но неизбежно губеше сили и това продължи, докато сърцето му окончателно спря.
Всеки ден прекарвах часове край леглото му по негово настояване. От нощта на бурята отношенията ни се бяха променили до такава степен, че сега демонстрираше сляпа привързаност към мен, сякаш му бях кръвен роднина. Стискаше ръката ми и шептеше, че съм истинска утеха за него, че много ми се радва. Отначало бях доста скептичен към тези сантиментални излияния, но доказателствата за новооткритата му любов продължаваха да се трупат, затова най-накрая приех, че е истинска. В началото, когато все още имаше сили да води разговор, взе да ме разпитва за моя живот и тогава му разказах за майка ми и вуйчо Виктор, за колежа, за ужасния период, който доведе до пълното ми падение, и как после ме спаси Кити Лу. Ефинг все повтаряше, че се тревожи какво ще стане с мен, след като пукне (изразът е негов), а аз се опитвах да го успокоя, че съм напълно способен да се оправям сам.