След два дни госпожа Хюм и аз прибрахме праха на Ефинг от крематориума. Беше в сива метална урна колкото филия хляб, затова ми беше трудно да си представя, че Ефинг се е събрал вътре. Толкова много от него вече липсваше, че човек се чудеше какво ли е останало. Госпожа Хюм, която несъмнено беше по-земна личност от мен, като че се уплаши от урната и по целия път към къщи стоеше на една ръка разстояние от нея, сякаш съдържаше отрова или радиоактивен материал. Решихме, че каквото и да е времето, на следващия ден се качваме на ферибота, за да изпълним задължението си към Ефинг. Случи се така, че въпросният ден беше и приемният в болницата за ветерани от войната и вместо да пропусне да види брат си, госпожа Хюм реши да го вземе с нас. Докато говореше, й хрумна, че може би и Кити ще ни придружи. Струваше ми се ненужно, но когато й съобщих желанието на госпожа Хюм, Кити веднага прие поканата. Събитието е важно, каза тя, пък и харесвала госпожа Хюм, затова с удоволствие би й дала своята морална подкрепа в такъв момент. Така вместо двама станахме четирима. Ню Йорк една ли е виждал по-шарена група от опечалени.
Госпожа Хюм излезе рано на следващата сутрин, за да доведе брат си от болницата. Докато я нямаше, Кити пристигна в апартамента, облечена с най-късата си минипола, а гладките й крака с бакърен тен изглеждаха прекрасно на високите токове, които беше обула специално за случая. Обясних й, че братът на госпожа Хюм май не е с всичкия си, но тъй като самият аз никога не го бях виждал, не бях сигурен какво точно означава това. Чарли Бейкън се оказа едър кръглолик мъжага на петдесет и малко години с пооредяла рижава коса и наблюдателни неспокойни очи. Появи се със сестра си. Беше някак едновременно отнесен и превъзбуден (излизаше за пръв път от почти цяла година) и отначало само се усмихваше и здрависваше. Носеше синьо яке с вдигнат догоре цип, току-що изгладени сиво-кафяви униформени панталони, лъснати до блясък черни обувки и бели чорапи. В джоба на якето си държеше малък транзистор, а в едното си ухо беше пъхнал слушалка, която непрекъснато попипваше. От време на време мушваше ръка в джоба и започваше да върти копчетата на транзистора. В такива моменти затваряше очи и се съсредоточаваше, сякаш приемаше сигнали от космоса. Като го попитах коя е любимата му станция, той ми отвърна, че всички са еднакви.
— Не слушам радио за удоволствие — рече. — Това ми е работата. И ако си я върша както трябва, ще знам какво става с големите туловища под града.
— Големите туловища ли?
— Водородните бомби. Складирани са в тунели под земята и непрекъснато ги местят, за да не могат руснаците да разберат местонахождението им. Разполагат с около стотина скривалища — долу под града, надълбоко, под метрото дори.
— Какво общо има това с радиото?
— Подават си кодирана информация. Когато някоя от станциите предава на живо, това значи, че преместват туловищата. Най-добрият указател са бейзболните мачове. Ако „Мете“ печелят с пет на две, значи туловищата отиват в петдесет и втори склад. Ако изгубят с шест на едно, значи отиват в шестнайсети склад. Хванеш ли му цаката веднъж, после е много просто.
— Ами какво ще кажеш за „Янките“?
— Който и отбор да играе в Ню Йорк, важно е да следиш резултата. Никога не са в града в един и същи ден. Когато „Мете“ играят в Ню Йорк, „Янките“ пътуват нанякъде и обратно.
— Но за какво ни е да знаем къде са бомбите?
— За да се защитим. Нямам представа какво ти мислиш по въпроса, но идеята да ме вдигнат във въздуха никак не ми допада. Някой трябва да следи какво става и щом няма други кандидати, този някой ще бъда аз.