— Не съм сигурен — казах й. — Тепърва ще мисля по въпроса. Но все нещо ще изникне, надявам се скоро.
Последваха силни прегръдки и сълзи на сбогуване. Обещахме си да си пишем, но, разбира се, никой на никого повече не се обади и тогава я видях за последен път.
— Ти си добро момче — каза ми тя на прага, — и аз никога няма да забравя колко мило се държа с господин Томас. През повечето време той не заслужаваше такава снизходителност.
— Всеки заслужава снизходителност — рекох. — Независимо кой е и какъв е.
Двамата с Кити вече слизахме по стълбите, когато чухме, че госпожа Хюм тича подире ни.
— Щях да забравя — извика тя, — тук вътре има нещо, което трябваше да ти предам.
Върнахме се в апартамента, където госпожа Хюм отвори вратата на малкото килерче и измъкна от най-горния рафт поизмачкан кафяв бакалски плик.
— Господин Томас ми го връчи последния месец — рече тя. — Нареди ми да ти го дам чак на тръгване.
Тъкмо се канех да го пъхна под мишница и да продължа, когато Кити се обади:
— Няма ли да погледнеш какво има вътре?
— Мислех да го отворя на улицата — отговорих. — В случай, че вътре има бомба.
Госпожа Хюм се изсмя.
— Не е изключено, като го знам стария разбойник — рече тя.
— Точно така. И от гроба може номер да ти погоди.
— О, дай на мене тогава — намеси се Кити. — Може пък да е нещо хубаво.
— Виждаш ли я какъв оптимист е — обърнах се към госпожа Хюм. — Все хубави неща си мисли.
— Остави я да го отвори — подкани ме Чарли, да не остане и той встрани от разговора. — Бас държа, че вътре има ценен подарък.
— Добре тогава — казах и подадох плика на Кити. — Щом всички сте против мен, нека бъде вашето.
Кити разтвори смачкания плик много внимателно и надникна вътре. После вдигна очи, изгледа ни озадачено и лицето й разцъфна в широка победоносна усмивка. Без думичка да каже, изсипа съдържанието на плика върху пода. Полетяха пари, дъжд от стари смачкани банкноти. Гледахме занемели, докато летящите листчета от по десет, двайсет и петдесет долара се приземяваха в краката ни. Оказаха се повече от седем хиляди долара.
6
Настана страхотен период. През следващите осем-девет месеца живях така, както никога преди това не бях живял, и реших, че вече съм открил рая на земята. Не става дума само за парите (макар че не ги подценявам), но изведнъж като че всичко се промени. Смъртта на Ефинг сложи край на моето робство не само по отношение на него, но и на света, и тъй като бях млад и нищичко не знаех за живота, дори не можех да си представя, че този период някога ще свърши. След дълго лутане в пустинята ето че изведнъж открих своя Ханаан, своята обетована земя. За момента можех само да тържествувам, да падна на колене от благодарност, да целувам земята под краката си. Това беше в началото и още не можех да допусна, че пак ме дебне унищожение, беше твърде рано, за да предвидя изгнаничеството, което ми предстои.
Седмица след като получих парите, Кити приключи с учебните занимания и в средата на юни вече си бяхме намерили квартира. За по-малко от триста долара на месец двамата се настанихме заедно в огромен прашен промишлен склад на Ист Бродуей, недалеч от Чатам Скуеър и Манхатън Бридж. Това беше сърцето на Китайския квартал и именно Кити уреди квартирата, използвайки китайските си връзки, за да убеди собственика да ни го даде за пет години и да издейства частично намаление на наема с оглед на вътрешните подобрения, които щяхме да направим. Годината беше 1970-а и с изключение на неколцина художници и скулптори, които вече бяха превърнали разни халета в ателиета, идеята да се живее в изоставени търговски помещения все още не беше пуснала корени в Ню Йорк.
На Кити й трябваше място, за да танцува (разполагахме с повече от шестстотин квадратни метра), а самият аз бях запленен от възможността да живея в едновремешен склад с оголени тръби и ръждясал ламаринен таван. Купихме си печка и хладилник на старо от Ист Сайд, после платихме да ни поставят най-обикновен душ и нагревател за топла вода в банята. След това пребродихме квартала да търсим изхвърлени мебели, набавихме си маса, библиотечка, три-четири стола и едно зелено бюро с разклатени крака. Накрая си купихме матраци от дунапрен и най-необходимите кухненски прибори. Мебелировката ни едва се забелязваше в огромното незапълнено пространство, но тъй като и двамата ненавиждахме претрупани от вещи помещения, задоволихме се с минимализма на декора и повече нищичко не добавихме към него. Вместо да пилеем пари по обзавеждане на склада — дори при това положение вече бях изхарчил хиляда долара, — тръгнахме на лов за нови дрехи. Аз си намерих всичко необходимо за един час, след което продължихме да обикаляме през целия ден от магазин на магазин, за да открием най-хубавата рокля за Кити. Успяхме да я намерим чак след като се върнахме в Китайския квартал — копринено chipao в лъскав тъмносин цвят с червени и черни бродерии. Идеалната рокля за Жената Дракон с цепка от едната страна, силно опъната по ханша и гърдите. Цената беше свирепа и си спомням, че дори извих китката на Кити, за да я накарам да млъкне и да ме остави да й я купя. Според мен си струваше парите, освен това обичах Кити да я носи. Когато се застоеше в гардероба, винаги намирах повод да я извадя оттам, като заведа Кити на приличен ресторант. Кити беше особено чувствителна към нечистите ми помисли и щом разбра колко съм пристрастен към тази рокля, взе да я слага дори вкъщи. Понякога вечер, когато двамата оставахме сами у дома, просто я навличаше на голо като прелюдия към предстоящото прелъстяване.