За мен Китайският квартал беше като чужда страна — при всяко излизане на улицата губех ориентир и ме обземаше усещане за пълно объркване. Мястото, разбира се, си беше част от Америка, само дето не разбирах какво си говорят хората, нито можех да вникна в смисъла на онова, което виждах. Дори след като се запознах с неколцина от местните продавачи, контактите ни се изчерпваха с по няколко любезни усмивки и налудничави ръкомахания — един език на жестовете, лишен от истинско съдържание. Не можех да проникна под безмълвната повърхност на нещата и понякога тази изолация ме караше да се чувствам като в някакво съновидение, сякаш се разхождах сред тълпи от призрачни хора с маски на лицата. Противно на собствените ми очаквания обаче, изведнъж се оказа, че ролята на аутсайдер ми допада. Бе странно свежо усещане и в крайна сметка засили необичайността на онова, което се случваше с мен. Нямах чувството, че съм се преместил просто в друга част, на същия град, а по-скоро, че съм пропътувал половината свят, за да се озова там. Нищо чудно, че всичко ми беше чуждо, дори самият аз на себе си.
Щом се настанихме в новото жилище, Кити си намери работа до края на лятото. Опитах се да я разубедя, тъй като предпочитах да й давам пари и да си почива, но Кити беше категорична. Каза, че предпочита всичко между нас да бъде на равни начала и никак не държи аз да поема цялата й издръжка. Идеята беше да не харчим от готовите пари, или поне да ги харчим по малко. В тези неща Кити беше несъмнено по-практична от мен и аз приех желязната й логика. Тя подписа договор с една агенция за секретарски услуги и само след три дни й намериха работа в издателство „Макгро-Хил“ на Шесто авеню в едно от техните илюстровани списания. Спомням си, че много често се шегувахме с името на списанието, което и досега не мога да произнеса, без да се засмея: Модерни пластмаси: журналът, който ще ви накара да се влюбите в пластмасата. Кити работеше от девет до пет всеки божи ден, като пътуваше натам и обратно с метрото заедно с милиони други потни тела в най-големите летни жеги. Сигурно не й е било лесно, но никога не се оплакваше. Всяка вечер по два-три часа правеше танцовите си упражнения вкъщи и може би затова на следващия ден изглеждаше свежа като кукуряк, готова за тягостното ежедневие. Докато я нямаше, аз се грижех за къщата, пазарувах и винаги гледах да има нещо за вечеря, когато се върне. Така за пръв път усетих вкуса на домашния живот, който някак съвсем естествено ми се удаде, без дори да знам защо. Никой от нас не говореше за бъдещето, но в един момент, след около два-три месеца съвместен живот, мисълта за брак като че взе да минава все по-често през ума и на двама ни.
Изпратих некролога на Ефинг до списание „Таймс“, но не получих отговор, нито дори отрицателен. Или писмото ми се беше изгубило, или са сметнали, че е дело на някой откачен. По-дългото описание предоставих на месечното списание „Арт Уорлд“, както бе поискал Ефинг, ала и оттам ми отказаха да го публикуват, като опасенията им май бяха основателни. В писмото си редакторът ми обясняваше, че никой в цялото списание не бил чувал за Джулиан Барбър, и ако аз не мога да представя диапозитиви на творбите му, той не би се ангажирал да публикува статията. „Нито пък знам кой сте вие, господин Фог — продължаваше писмото. — Имам чувството, че сте създали една грандиозна измислица. Не искам да кажа, че историята не е вълнуваща, но според мен ще имате по-голям шанс да я публикувате, ако малко я доукрасите и я предложите като художествена творба.“