Запази усмивката си. Намести се и размърда свития си крак на възглавницата. Протегна лявата си ръка на облегалката на канапето, но не ме докосна.
— Защото толкова си приличаме! Имаме еднакви политически възгледи. Харесваме едни и същи филми, едни и същи храни. — Внезапно миризмата й издаде, че се натъжи, но едновременно с това изпитваше задоволство. Влажни мандарини. Странно. — Винаги съм си мислила, че при сестрите трябва да е точно така. Но как мога да съм близка с някого, когото едва познавам? Бе сякаш… добре, виж, тя разказа нещо от детството си. По-големият й брат откраднал сладкиш и обвинил нея. На мен ми се случваше през цялото време. Въпросът е, че знаех какво ще каже после. Знаех как родителите й са я наказали, сякаш бях чувала цялата история преди. Но аз току-що се запознах с нея! Не е ли странно?
„Странно“ е слабо казано. По-точната дума е страшно. Историята ми беше известна. Сю заемаше спомените ми. Усещаше топлото чувство, което още изпитвах към Линда.
Поклатих глава в опит да се отърся от представите и в същия момент се сетих за нещо друго:
— Кой още беше там? Имаше и някой друг.
— О! — изчерви се тя. — И Барбара беше с нас.
— Барбара?
Червенината не се оттегли.
— Жената от „Синьо кадифе“. Онази, към която Линда проявяваше… хм, интерес.
Усмихнах се с разбиране. Пресегнах се и я докоснах по ръката, за да намаля притеснението й. Прокарах пръсти по кожата й. Не мога да не призная, че се наслаждавах на електричеството, което протече по ръката ми.
Тя вирна глава като птиче.
— Това също е странно. Като че ли техните отношения вече не ме вълнуват. Веднъж ги видях заедно… държат се като двойка, както и с Кармине. Поговорихме колко необичайно го чувствах отначало. Линда бе напълно честна и откровена защо е това, което е. Накара го да изглежда толкова нормално. Говорихме за всичко и нищо. Кармине закара Барбара у тях малко след полунощ и после отиде да затвори един от клубовете. Линда и аз стояхме до сутринта, разказвахме си мръсни вицове, смяхме се на разни идиоти от телевизията и от хората, които и двете познаваме. Господи! Говорихме си за какво ли не. Самата аз се прибрах едва преди няколко минути.
Значи в края на краищата не ме е чакала. Внезапно замлъкна и ме изгледа, сякаш току-що се бе сетила нещо.
— А, забравих да ти кажа. Барбара ти предава много поздрави.
Поклатих глава.
— Не познавам никаква Барбара.
— Знае много неща за теб. Определено става дума за теб. — Опита друг подход: — Ръст около метър и петдесет и пет, златисточервена коса? С тяло, което може да предизвика задръствания по улицата?
Забеляза объркването ми и се напрегна да се сети за нещо, което да освежи паметта ми.
— Очите й са невероятни. Почти златисти, с по-тъмен пръстен около зеницата. Ефектът е поразителен.
Златисти очи. Вълчи очи. Това обясняваше нещата. В гласа ми прозвуча ужас:
— Бабс? Линда и Бабс?
Беше ми невъзможно дори да си представя Линда да спи с моята наставничка/нападателка.
Сю се стъписа от реакцията ми:
— Нещо не е наред ли? Изведнъж подуших страх.
Линда и Бабс. Милостиви боже… На Кармине щеше да му се наложи здравата да се потруди с тези двете. До съзнанието ми бавно, сякаш отдалеч, достигна нещо. Явно не действах на пълни обороти.
— Какво каза?
— Попитах какво не е наред — повтори тя притеснено. — Изглеждаш уплашен.
Рязко и напрегнато поклатих глава, изправих се и отстъпих назад.
— Не. Не каза това. Каза, че си подушила страх.
Сви рамене и също се изправи.
— Може и да е така. Все същото.
Усетих как пулсът ми се учестява и в стомаха ми запърха ято пеперуди или може би прилепи. Можеше да надушва чувствата като мен. За нея нямаше специално значение. Това бе лошото. Да, определено прилепи. Драскаха, пърхаха — и ми се догади. „Уплашен“ не обясняваше всичко. Връзката между нас ставаше все по-силна. Кръгът се стесняваше. Все повече и повече. Като примка. Щом тя придобиваше вълчите ми способности, а аз можех да виждам през очите й, докъде щяхме да стигнем?
— Добре ли си? — Сю изглеждаше искрено обезпокоена.
Приближи се към мен, но аз почти инстинктивно отстъпих назад. Надушвах я. Надушвах тревогата й, загрижеността, обичта. Сладкия мускус. Дървета, роса и мъх. Когато пристъпи напред, долових наситения нежен аромат на надигащото се желание. Внезапно се спря и ноздрите й се разшириха. Сякаш също бе доловила миризмата ми.