— Тони на телефона.
Гласът на Кармине изсъска по линията:
— Готово е. Намери хлапето. Знае подробностите. За теб — обичайния хонорар.
Явно бе приключил с организацията. Въздъхнах. Тази вечер не беше най-подходящият момент. Бях дал куп пари за билети за гастролиращо шоу на Бродуей — в средата на втория ред — и Сю бе изпаднала в захлас. Но нямаше начин хем да отида на представлението, хем да свърша работата, а тя беше по-важна.
— Смятай, че е направено — отвърнах с мрачна усмивка, бях мислил за новия убиец в града. Единствените, които можеха да го изпратят, бяха Вито и Лео — най-вероятно Лео. Беше в негов стил.
Кармине и аз бяхме много заети през изминалите четирийсет и осем часа. Почти не бях виждал Сю, но нямаше значение. Прекарваше по няколко часа на ден в терапия с Джон. Линда и Бабс се бяха погрижили за вечерите и я канеха да играят билярд и боулинг. Правеха всичко възможно да я държат далеч от семейството й. Трябва да благодаря на Линда. Естествено, имаше значение и фактът, че го беше видяла, това прекрасно семейство.
В съзнанието си усещах, че и Джон, и Линда помагаха. Облекчаваха живота ми. Можех да продължа с планирането, без да се тревожа за Сю. Беше в безопасна компания.
Кармине бе изключително предпазлив при подготовката на операцията. Беше накарал Марвин да се престори на Нико, когато се обаждаха по телефона. Свръзката на Нико подаваше погрешна информация. Междувременно Кармине променяше графици и места на материали като луд, за да обезсили съдържанието на документите.
Приключих с Кармине и незабавно набрах номера на касата на театъра. Утре вечер щеше да има още едно представление. Успях да заменя билетите, но не за същите места. Е, много важно. Сю просто трябва да е наясно, че работя. Не можех да й кажа какво точно трябва да свърша. Вече бях променил някои неща през изминалите няколко дни, за да мога да действам по системите след работния ден.
Едната от системите се намираше в къщата на Кармине. Променихме контура на куп алармени сензори и захранвания, така че, ако прекъснат проводниците, лампичките на панела ще изгаснат, но ще бъде подаден безшумен сигнал към бункера на Кармине в мазето. Там той прекарваше повечето време. Линда не бе казала нищо, но ходеше въоръжена до зъби. Не мога да й заявя, че няма смисъл. Вълчицата, която живее с тях, щеше чудесно да я пази.
Бабс пак се опита да ме заговори, докато работех върху алармената система, но не исках да я слушам. Помолих Кармине да й каже да си върви, за да не ми пречи. За късмет, Кармине се съгласи. Разбирах, че в крайна сметка ще трябва да се оправя с нея, особено ако тройката се задържи, а явно ще стане така. Надушвам нещо повече от обикновена похот.
Щях да бъда по-доволен, ако никога не бях видял отново лицето на Бабс. Винаги, когато попадна на нея, кошмарът се завръща.
Той е нещо между спомен и сън. Лежа по корем. Целият съм облечен в черно. Бях проучвал червенокосата от седмица и знаех всеки неин ход. Знаех, че трябва да мине по този път по това време. Когато стигне билото, ще стрелям.
Тя се спира по средата от другата страна на ниския хълм. Виждам как вдига глава. Носът й души усилено и тя се върти в кръг, осветен от луната. Гледа право към мен, сякаш ме вижда през гъстите дървета.
Дръпвам спусъка.
Невъзможно е, но тя избягва куршума. Невъзможно е да не улуча от толкова близо. Смътно раздвижване и внезапно тя е до мен.
— Нямаш представа с какво се захващаш!
Бях прекалено стъписан, за да попитам какво, по дяволите, значи това.
Пресята се с мълниеносна бързина. Усещам как ноктите й се впиват в гърлото ми и го разкъсват. Вдига ме във въздуха като играчка, докато кръвта струи по ръката й.
Вкопчвам се в ръката й, но пръстите й са като от желязо. Ритам с крака, но е безполезно. С рязко движение тя ме тръшва на земята и гръклянът ми се троши в юмрука й. Незабавна, непоносима болка. Бяла светлина залива мозъка ми. Викът ми пресеква, когато органът, необходим за произвеждане на звук, пада, където го е хвърлила на земята — до мен. Единственият звук, който мога да издам, е гъргорене, каквото съм чувал и преди. Опитвам се да използвам ръцете си да спра кръвотечението, но отворът е прекалено голям. Ще умра.
— Не се безпокой — казва тя студено, докато кръвта ми изтича на земята, и избърсва ръцете си в ризата ми. — Ще боли само няколко минути. Не го заслужаваш, убиецо. Трябваше да те разкъсам и да пирувам с костите ти затова, че ме преследваш.