Животът ми преминава пред очите ми. Не изпитвам съжаление. Винаги съм знаел, че смъртта ми ще бъде насилствена. Някъде някой щеше да се окаже по-бърз или по-зъл. Бях изненадан колко боли. Винаги бях очаквал куршум в главата.
За щастие, докато се готвех да умра, загубих съзнание.
Не умрях. На следващата сутрин се събудих с крясък — и така посрещах всяко утро в продължение на около година.
Тази сутрин долових присъствието на Сю някъде в съзнанието си. Опитваше се да разбере какво е станало. Повдигна й се от образите и усетих кога повърна на пода до леглото си.
Господи, колко ненавиждам Бабс! Някой ден ще видя кучката мъртва, но не и докато е с Кармине. Колкото и да не ми се нрави, той изпитва нещо към нея.
Отново бързо монтирах сензорите и ги изпробвах, за да се уверя, че функционират. Прибрах си инструментите и се върнах у дома да се приготвя. Кармине не бе дал да се разбере, че знае за съществуването на документите. Направи го преднамерено. Когато ликвидирам убиеца, тялото ще бъде отнесено в моргата. После ще чакаме момчетата на Лео или Вито да пристигнат и да проверят.
Надявахме се, че щом е в неизвестност, лицето вероятно отново ще се опита да си върне куфарчето. Покушението върху Кармине бе началото. Прецених, че аз може да се окажа следващият. Бях взел допълнителни предпазни мерки с обезопасяването на дома и колата ми, без да се издавам, че очаквам някого. Единствените в организацията на Кармине, които знаят пълния обхват на положението, сме аз, Майк и Марвин. Дори постоянните телохранители са вън от играта, докато Кармине не се убеди във верността им.
Погледнах новия си часовник — „Таймекс“ с луминесцентен циферблат „Индигло“. Отмених останалите за деня ангажименти по поддръжката и се заех да се приготвя. Бях се срещнал със Скоти и той ми бе описал подробностите. Сали пак беше накарала онзи да чака и му бе определила среща за тази нощ. Тя щеше да се опита да го надвеси над себе си в леглото, за да го изложи на прицел. Не беше сигурна, че ще успее. Аз също.
Следващия път, когато проверих осветения циферблат, показваше 12:01 през нощта. Пуснах бутона и мракът — студен и тих, отново ме обгърна. Облегнах се на бетонната стена и усетих лек хлад да се просмуква през шлифера ми. Винаги нося горна дреха, когато съм на работа.
Нощта беше топла, но мъждивата светлина от гаража загатваше за наближаващата есен. Прозорецът, който наблюдавах, оставаше тъмен. Момичето ме бе уверило, че той трябва да дойде преди дванайсет.
Чаках.
Наблюдавах.
Далечно ръмжене предупреди за приближаваща се кола още преди да видя светлините от фаровете върху стената. По дяволите! Предполагаше се да няма никой. Колата зави зад ъгъла към следващото ниво. Моето ниво. Скрих се зад масивна колона. С приближаването на автомобила подът под мен завибрира. Преминаха, без да ме забележат. Без особен интерес гледах как колата паркира и двигателят спира.
Вратата се отвори и се появи обувка на висок ток, принадлежаща на крак в чорапогащник. Жената излезе. Пресегна се навътре и взе чантата си. Бе привлекателна и елегантна. Яркосинята делова пола и ризата на шарки подчертаваха тъмната й коса. Беше съсредоточена в действията си и не се огледа наоколо. Много глупаво. Ако бях изнасилвач, щях да я пипна сега. Запъти се към асансьорите през затъмнения гараж. Токчетата й потропваха по бетонния под. Спря се за малко и насочи дистанционното за алармата към колата. Чух познатото „бип, бип, боп“, щом вратите се заключиха.
Защо хората са такива? Предпазват колата, но пренебрегват собствената си безопасност. Можеш да си купиш нова кола. О, я стига!
Не ме видя. Нищо чудно. Никога не ме забелязват, освен ако не поискам.
Лъч светлина привлече вниманието ми и се извърнах от жената. Погледнах към апартамента. Пресегнах се към кожения калъф и предпазливо извадих оръжието. Завесите в стаята бяха леко дръпнати, а вратата бе блокирана да не се затваря чрез малък винт в релсата. Мишената нямаше да може да я затвори. Мъжът се приближи към плъзгащата се врата, бори се с нея известно време и се отказа.
Надникна в мрака право към мен. Знаех, че е невъзможно да ме съзре на една пряка разстояние. Наблюдавах го, без да напрягам особено свръхестествения си поглед, но не достатъчно ясно, за да използвам пушка без оптичен мерник.
Разпознах лицето му от купчината снимки, които Скоти ми беше дал. Срамота, че бях настоял да използвам „Томпсъна“ тази вечер. С полуавтоматично оръжие можех да го поваля още сега.