Бях вбесен, което опростяваше нещата. Поставих втори патрон и бавно придвижих цевта по гърба на мъжа до врата и после до главата му. Не усети. Дишането му беше тежко и простена, когато притисна тялото си към нейното. Звукът бе по-силен от приглушената съпротива на жената.
Очите му бяха затворени. Тя бе престанала да се съпротивлява. Възприе пасивна позиция. Не можеше да се справи със силата на едрия мъж и се беше примирила с неизбежното. Не искаше да вижда какво прави нападателят й, затова не ме забеляза.
Когато куршумът излетя от цевта, почувствах определено удовлетворение. Мъжът безмълвно се свлече на земята. Сплъстената му коса добре закриваше отвора. Жената се стъписа за миг, после изкрещя. Звукът отекна от ниския таван и изпълни гаража.
Тя се загърна с остатъците от разкъсаната си блуза и хукна към асансьора, към безопасността. Беше загубила едната си обувка. Не се сети да събуе втората и закуцука към закрилата на хорското присъствие. Вече се налагаше веднага да се махна от тук. Да върви по дяволите! Трябваше да я оставя на участта й.
Тутакси се заех със задачата си, защото опитът за изнасилване щеше да привлече вниманието на любопитните по-напред от убийството една пряка по-долу. Плъзнах се по въжето по-бързо от обикновено, грубият найлон пареше ръцете ми дори през грубите кожени ръкавици. Велуреният шлифер се развя около мен като наметало.
Щом се озовах долу, дръпнах рязко въжето, куката се откачи от парапета и падна в ръцете ми. Така и трябваше и да бъде. Доста съм се упражнявал.
Чевръсто, но без да се суетя, се отправих към наетата кола. Отворих багажника и сложих въжето вътре, под резервната гума. Свалих ръкавиците и шлифера и ги пъхнах под одеялото на задната седалка заедно с кобура. Отдолу носех делови костюм и вратовръзка. Качих се в колата и я изкарах от гаража, като преди да тръгна, се уверих, че съм оставил достатъчно пари в автомобила до вратата.
Нямах повече работа тук.
На следващата вечер, когато се обадих на Сю и я подканих да се приготви, тя внезапно ми отказа. Каза, че Мира е болна. Цял ден не я бях усещал в съзнанието си. От една страна, беше приятно, но от друга, леко ме плашеше. Щом осъзнах, че няма да ходим никъде и всичките пари отиват на вятъра, здравата се вбесих.
Реших, че няма да е зле да се погрижа за оръжието си. Винаги го почиствам, след като го използвам. След това почиствам и останалите, в случай че съм пропуснал някое преди. Успокояващо е. Чух я да отключва входната врата и вдъхнах аромата й на лятна гора. Беше придобил горчив нюанс на изкипяло кафе, който я обгръщаше като облак.
Нещо дълбоко в нея бе силно разгневено от това, че изпитвам нужда да почистя „Томпсъна“.
— Направи го, нали?! — затръшна вратата зад себе си. Опитваше се да ме стресне.
Не успя.
Безгрижно свих рамене.
— Какво съм направил?
Частите на „Томпсъна“ лежаха върху вестник на малката масичка. Щом разглобих цевта, я поставих в почистващ препарат. Тъкмо се готвех да прокарам шомпола през нея. Рамката вече бе смазана. „Таурусът“ и „Зигът“ си чакаха реда на пода.
— Уби човека — прошепна тя злобно.
— Да. Това ми е работата. Нещо против?
Не ми отвърна. Стоеше си там ужасена, разгневена и предадена. Разбрах го по смесената миризма на амоняк, изкипяло кафе и влажна плесен. Не би трябвало да знае дали съм свършил работата, или не.
— Не изпитваш нищо, нали? Умрял някакъв човек — остави го в канавката и хич да не ти пука!
Беше по-разгневена, отколкото някога я бях виждал. Аз също й оказвах влияние. Частица от мен бе доволна.
— Не беше в канавка. Беше в легло. И наистина не искам да говорим за това, Сю.
Почистих цевта с телена четка.
— Страхуваш се да не чуе някой? Чувстваш се виновен? — саркастичните й думи хапеха.
— Не — прекъснах заниманието си, за да я погледна. — Помещението е звукоизолирано. Можеш да го вдигнеш във въздуха, ако искаш. Но това не те засяга. То е моята работа, моят живот. Вече ти го обясних.
Заех се с оръжието. Прокарах шомпола през цевта. Сякаш щях да изчистя киселия мирис на неодобрението, ако продължа да търкам.
Реших да хвана бика за рогата, но се овладях.
— Коя е истинската причина за отказа ти? Адски добре ми е известно, че не е заради майка ти. — Не я погледнах. Вече знаех отговора, но исках да го чуя от собствената й уста.