След скандала онази вечер Сю прекарваше все по-дълго време в срещи с Джон. Нарочно държеше съзнанието си затворено. Дразнех се от собственото си съжаление, задето не ме иска в мислите си, докато в същото време и аз не исках да присъствам в нейните. Явно бе по-умела в прекъсването на връзките от мен. Навярно защото й се е налагало често, приема го като реалност и затова може да се справя по-добре.
Почувствах тръгването й сутринта. За разнообразие преспах там и след като си взех дълъг, бавен душ, реших да обядвам в бара на Ник. Кабинетът на Синчето Джон ми е на път. Докато минавах оттам, заседнах на светофара. Забелязах малката зелена кола на Сю на паркинга. Да, естествено.
Но докато мислех за нея, отново се случи. Не като миналия път. Сега бе различно. Чух гласа й, сякаш говореше по радиото.
Седях си в задръстването, когато внезапно започнах да чувам разговора ясно, като че ли бях там. Странно, защото кабинетът на Джон е звукоизолиран, а аз бях седем етажа по-долу от него, на улицата.
Трябваше просто да продължа напред, но не го направих. Отбих в паркинга, намерих място, разположих се и се заслушах. За да изглежда малко по-естествено, разгърнах върху волана вестника, който възнамерявах да прочета, докато обядвам.
— Благодаря ви, че пак ме приехте, доктор Корбин. Наистина съжалявам, че толкова ви досаждам.
— Чувал съм го поне пет пъти досега. Престани да се извиняваш. Направо казвай каквото има за казване.
— Непрекъснато се връщам към нападението. Като че ли не мога да го преодолея. Не разбирам защо му бях толкова ядосана. Беше абсолютно прав. Знам какъв човек е.
Джон не каза нищо. Разбира си от работата. Сю замълча.
— Преди да се запозная с Тони, животът ми беше толкова… подреден. Но ненавиждах всяка секунда от него. Исках да умра. Сега се запознах с гангстери и техните съпруги, със стриптийзьорки, наемни убийци и детективи. Този тип хора са нещо нормално за Тони, но са нещо ново за мен.
Отново бях всмукан вътре. Дочух усмивката в гласа й.
— Никога не съм познавала по-прекрасен човек от Линда. Никога не съм си представяла, че могат да съществуват толкова извратени хора като Лео. — Долових вълната страх, която премина през нея, но не можех да я подуша добре. — Ходих на места и върших неща, за които повечето хора само са чели — последва моментна пауза, докато тя потъна в размисъл. — Майка ми направи постановка на Тони, но ако беше истина? Какво щеше да стане, ако беше намерила доказателство за нещо, което действително е извършил? Знам с какво се занимава Тони. Може да попадне в затвора и това ме плаши. Но някаква част от мен вярва, че е справедливо да отиде в затвора.
Виж, взе да става интересно! Инстинктивно отгърнах страница от вестника. Никой не чете вестници, без да прелиства страниците.
— Друга моя част обаче е съгласна с него. Хората умират, така или иначе. Всеки ден умират хора. Защо трябва да ми е мъчно за тях? Наистина не искам Тони да се промени. Поне не мисля, че искам.
Последва пауза.
— Не. Не искам. Това, което върши, го прави такъв, какъвто е. Той е умен, забавен, грижовен. Но може да бъде и студен, безмилостен. Притежава чувство за… завършеност — думите й бяха тихи и топли. — Не го разбирам, но ми се струва, че повече харесвам това, което е той, отколкото каквото съм аз… — Изведнъж се спря. Гласът й прозвуча странно: — Веднъж ми каза, че всъщност не съм влюбена в него. Че е само възбуда от постоянното напрежение.
В действителност никога не бях го вярвал.
— Така ли е всъщност? — запита Джон.
Навярно бе поклатила глава. Усетих допира на мека коса по врата си. Прекалено е абсурдно.
— Не. Той греши. Привлечена съм от него. Той е част от мен, която не съм осъзнавала, че ми липсва. Има ли някакъв смисъл в думите ми?
Настъпи мълчание.
— Сю, това, което изпитваш, е напълно обичайно. Не че Тони е обикновен, в никакъв случай. Тони танцува на музика, която само той чува. Но твоето объркване между дълга ти към себе си и ролята ти като човешко същество е абсолютно нормално. Трябва ли да предотвратиш смърт или болка, щом можеш? — Добре познавам Джон. Сега сигурно свива рамене. Водили сме този разговор и преди. — Задавал съм си този въпрос многократно. Всички ние трябва да се справяме с момента, когато теглим чертата на връзката ни с останалия свят. Някои хора избират да станат активисти. Ролята им като човешко същество е по-значима от самите тях. Други поемат в обратната посока. Оставят света да се оправя сам и се съсредоточават единствено върху собствения си живот. Нито един от подходите не е осъдителен.