— Има ли заден изход? — Вече знаех отговора.
Кимна. Преглътнах с усилие остатъка от скаридата и си изгорих езика. Докато се изправях, изпих глътка бира.
Точно тогава ме завладяха мисли, които не бяха мои. Кой си ти? Какво искаш? Силата на неподправения ужас на Сю ме помете. Внезапно се озовах на колене и не можех да си спомня как се озовах там. Не можех да си поема дъх от страх.
Джоко се извърна, щом чу тупването. Виждах го като в мъгла. Отново бях на две места едновременно. Бях Сю. Груби ръце ме дърпаха. Около нас имаше стени. Метал. Микробус. Чух женски писък на фона и разбрах, че е на Бекки. Отвличаха Сю и аз участвах в произшествието. Подуших позната миризма, но не успях да я определя. Връзката все още не беше перфектна. Получавах само откъслечни образи. Пот. Страх. Заплаха. Още нещо. Не. Не мога да се сетя.
Джоко ме разтърсваше.
— Те са отпред, Тони. Съмърс е там! Какво ти става?
Опитах да се съсредоточа. Осъзнах, че не бях си поемал дъх, докато бях със Сю. Вдишването изгори белите ми дробове. Обзе ме паника за самия мен. Трябваше да се измъкна оттук. Връзката се разпадна за момент.
Извадих „Зига“ от колана си, когато вратата на бара се отвори.
— Ще ми благодариш по-късно.
Изправих се и леко минах зад него, като сграбчих опашката му, за да го извадя от равновесие. Доближих пистолета до главата му.
— Да не откачи? — Не помръдна. Добър ход. В пълнителя имаше един патрон.
— Хвърли оръжието, Джодоне! — възкликна Съмърс, докато влизаше заедно с трима души от екипа си и се построяваха. Всички пистолети бяха насочени към мен.
— Ще дръпна спусъка, Боб — отвърнах спокойно. Все още не бях изцяло на себе си. Все още нищо нямаше значение. — Свалете оръжието.
Никой полицай не обича, когато има заложници. Клиентите обикновено или лягат на земята за прикритие, или са прекалено уплашени и се вцепеняват. Един от униформените — изглеждаше новак — помръдна пръст към петлето на револвера си. Вкарах куршум в стената до главата му със свръхестествена бързина. Пистолетът незабавно зае предишното си положение до главата на Джоко.
Всички застинаха.
— Казах да свалите оръжието — все още бях изненадващо спокоен, защото бях доста далеч, за да се уплаша. Надявах се да не осъзнаят, че не мога да убия Джоко. Беше по-добре да ги оставя да мислят, че съм превъртял. Мамка му, може пък и наистина да съм превъртял!
Съмърс пръв свали оръжието и като вдигна другата си ръка, даде знак на останалите да последват примера му.
Имам заповед, Джодоне. Дори и да успееш да се измъкнеш оттук, едно обаждане ще блокира пътищата в радиус от седемдесет километра. Сега свали оръжието и ще забравим, че си оказал съпротива при ареста.
Усмихнах се, но никак не ми беше забавно. Нямах време за тази помия. Трябваше да се добера до Сю. Започнах да се изтеглям и задърпах Джоко със себе си. Трябва да му се признае, че не се съпротиви. Нито се наведе, нито се препъна. Друг би го направил.
— Тръгваме си — обявих аз. — Ако ни последвате, ще намерите труп на пътя си. Навярно повече от един. Нямам какво да губя.
Джоко ме прикриваше, докато отстъпвах зад бара през стаята на служителите до задния вход. Надникнах да проверя има ли някой и се плъзнахме през вратата в прилежащото здание. От другата страна на сградата всъщност няма задънен изход — само заключена врата. Джоко има ключ от нея и силно се съмнявам, че ченгетата го знаят. Внезапно се озовахме в тапицерската работилница. Видях вдигнати към нас лица, но по-късно нямаше да мога да си ги спомня.
В нормален случай щях, но отново бях със Сю.
Точно в момента настойчивостта й не ми помагаше. Вълната на разпознаването ме удари като оловна тръба. Ох, мамка му! Лео я беше пипнал. Лоша работа. Много, много лоша! Трябваше да стигна до нея.
Опитах се да разбера къде се намира. Опитах се да й внуша колко е важно да ми подскаже как да я намеря.
Усетих как центърът на съзнанието й бавно се разтваря, когато ме разбра. Отвори се за мен и аз я последвах, като забравих собствения си страх. Бавно се огледа. Стараеше се да свърже хората с имена. Не познаваше повечето от тях. Познаваше Лео. Боби също беше там. По дяволите! А аз му имах доверие! Трябваше да съм по-умен.
Посока?, запитах я мислено. Микробусът нямаше задно стъкло. Погледна през предното тъкмо когато с Джоко излизахме от тапицерската работилница. Никой не ни чакаше отпред. Опитах се да сравня разположението на слънцето на небето според това как го виждаше тя и как го виждах аз. Извъртях глава, докато накрая проблесна искрица на разпознаване. Изток. Да! Изток, но и леко на север. Пътуваше в микробус — черен микробус, — който се насочваше в североизточна посока.