Силата ми се прибави към нейната и Сю се изтръгна от нападателите си. Риташе, блъскаше и се биеше като дива котка, а аз я насърчавах. Изби иглата от ръката на Вини и толкова силно цапардоса Боби, че усетих как кокалчетата на малкия й пръст се чупят сред остър проблясък на болка.
Микробусът рязко зави, за да я извади от равновесие. Лео крещеше нареждания, като през цялото време се държеше далеч от нея. Боби се зае със задачата, но имах усещането, че дълбоко в себе си не му харесваше какво прави. Посегна към нея и пропусна. Вини беше този, на когото му писна, след като острият й маникюр одра бузата му. Кръвта закапа по чистата му бяла риза. Докосна лицето си и ръката му почервеня.
— Мръсна кучко! — изрева той. Видяхме как замахва с юмрук. Уменията ми не можеха да я накарат да се отклони от траекторията на удара право в лицето й. Тялото й не бе обучено да се бие.
Болка прониза съзнанието Ни. Главата й се люшна назад и се удари в стената на микробуса. Сю припадна. Връзката се прекъсна.
Отново бях в колата на Джоко. Целият се тресях. Обливах се в пот. Той караше съсредоточено и се опитваше да не ме поглежда.
— Някакъв пристъп ли, човече? Трябва ли да те водим на лекар?
Сега, когато Сю беше в безсъзнание, отново можех да дишам. Поклатих глава и се опитах да разбера къде се намирам.
— Имаме ли опашка? — запитах с треперлив глас. — Колко време се бях отнесъл?
— Проверявам внимателно. Май че ни загубиха. — Стрелна ме с поглед. Миришеше на любопитство и лек страх. — Беше се „отнесъл“, както се изразяваш, за около пет минути. Какво става с теб? Познавам те от години и никога не съм те виждал такъв.
Несъмнено. Аз самият не се бях виждал такъв. Проблемът бе, че не можех да му обясня, без да навляза в подробности.
Мобилният ми телефон иззвъня. Неочакваният звук стресна и двама ни. Втренчих се в номера на дисплея. Познах кода на областта, но не трябваше да издавам информацията си.
— Тони на телефона — заставих се поне първите няколко думи да прозвучат нормално.
— Здрасти, Тони! — Лео преливаше от дружелюбие. — Тук в колата ми е една твоя приятелка. Бих й дал да си поговори с теб, но в момента е нещо в безсъзнание. Ако искаш отново да се пробуди, трябва да ми донесеш онова, което ми принадлежи.
— Къде се намираш, гадино? — вече можех да крещя. Иначе щеше да разбере, че блъфирам.
— Ще ти кажа. — И затвори.
Известно време зяпах телефона, после се обърнах към Джоко.
— Много е сложно да ти го обясня. Ще го преживееш ли?
Исках да се съсредоточа и да върна Сю в съзнание. За първи път аз бях този, който установява връзка.
В гласа и миризмата му пролича раздразнение.
— Добре. Ще си държа устата затворена и ще карам. Но щом всичко свърши, искам да разбера какво, по дяволите, ти става.
Не отговорих. Не знам дали някога бих могъл да му кажа. Дори не бях сигурен как може да се обясни.
Шепот. Побутване. Мислено се пресегнах към Сю и се опитах рязко да установя връзката. Пробвах по-силно. И още по-силно.
Внезапно почувствах биенето на сърцето й. Сякаш бе част от мен. Сякаш можех да го контролирам. После прозрях с вътрешното си зрение. Нишка, не по-дебела от паяжина, се носеше в мрака. Проблясваше меко като малка неонова лампа и пулсираше с всеки удар на сърцето й. То биеше бавно. Беше в безопасност. Не бяха я упоили. Радвах се за това, но изпитвах вина, че личната ми фобия бе станала причина за нараняването й.
Усещах как тече кръвта й, болката в ръката й. Усещането бе абстрактно. Знаех, че болката не е в моето тяло, но като че ли беше там. Дясната ми ръка запулсира, сякаш бях участвал в кръчмарско сбиване.
Прошепнах в съзнанието й, но не бе достатъчно. Не успях да я пробудя. Опитах по-силно и внезапно получих сетивно възприятие. За микробуса, където надушвах кръвта на Вини и изненадата на Боби. Бях в главата й, но сам. Тя все още не бе в съзнание.
Не можех да я накарам да се раздвижи. Притежавах едно-две от сетивата й. Можех да виждам и да мириша, но не и да чувам.
— Тръгни по междущатската — наредих на Джоко. Собственият ми глас долетя до мен. Някак отдалеч и смътно осъзнавах, че още сме в колата и той ме чува.