Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане.
— Ченгетата са зад нас, Тони. Първо трябва да се отърва от тях. Дръж се здраво! — Даде газ толкова рязко, че ме залепи за седалката.
В същото време тялото на Сю потръпна, когато микробусът отби по някакъв силно изровен черен път, забави ход и зави да избегне по-дълбоките дупки. Но кой черен път? Извън града има хиляди подобни. Затворих очи, за да прекъсна потока на информация от мястото, където се намираше моето тяло. Усетих, че Сю започва да идва на себе си и знае, че съм там. Помолих я мислено да седи мирно и да ми позволи да се съсредоточа.
Вече в пълно съзнание, сетивата й се прибавиха към моите. Информацията заля мозъка ми. Звуци. Вече можех да чувам. Миризмите бяха по-осезаеми. Миришеше на храна. Сю се стресна, щом тази мисъл прекоси съзнанието й. Преборих се с това усещане и тя се успокои. Подуших внезапната реакция на Боби, почувствах изненадата му, удоволствието му. Удоволствие?
Дочух нещо с ушите на Сю.
— Спри колата.
— Точно сега не мога. Още не съм се отървал от тях. Взехме следващия завой на две колела. Част от мен искаше да наблюдава и да се увери, че ченгетата ги няма, но за това трябваше да се доверя на Джоко. Внезапно почувствах, че колата забавя и се движи с по-умерена скорост.
— Откопчихме се — някаква част от съзнанието ми чу думите му. Друга част продължаваше да бъде със Сю. Очите ми там, в онази кола, се отвориха и Сю беше с мен. Досега не се беше оказвала в тялото ми, освен онази нощ у Линда и тя не знаеше как да реагира.
Видях как изкачихме рампата към междущатската магистрала и се понесохме на север.
Мислено отместих Сю и се взрях напред. Джоко понечи да отвори уста, но аз вдигнах ръка и му направих знак да мълчи. Безмълвно стисна челюсти. Слушах през две съзнания и чувах звуци и чрез двете. Единият звук бе някаква непрекъсната висока пулсация. Незабавно го познах. Имахме проследяващо устройство. Ченгетата ни бяха пуснали да си вървим, но как после успяха да ни проследят? Сигурно бяха преценили, че ще станем невнимателни, ако решим, че сме се отървали от тях.
Джоко рязко смени платната да заобиколи влекач. Отворих вратата и се приведох напред. Вятърът разроши косата ми, докато се напрягах да се пресегна под колата.
Когато Джоко чу отварянето на вратата, хвърли поглед в моята посока.
— Какво, по дяволите, правиш?
Не му обърнах внимание. Трябваше да се наведа още по-ниско, за да пъхна ръка под колата. Предпазният колан се врязваше в корема ми. За миг кокалчетата на пръстите ми забърсаха високоскоростната лента. Почувствах камъчетата да се набиват в кожата ми. Джоко отби вляво на платното и протегна ръка да ме сграбчи за колана.
По дяволите! Чувах сигнала, но къде беше предавателят? Опипах цялото дъно на колата и най-сетне го открих. Здравото лепило не бе пречка за силата ми. Върнах се в колата, облегнах се и затръшнах вратата.
Джоко ме погледна гневно.
— Да не си откачил! И двамата ли искаш да убиеш?
Протегнах плячката си. Погледна малкото електронно устройство в пръстите ми и изруга.
— Добре. Няма нищо. Махни проклетата машинка!
Смазах прибора в юмрука си, свалих прозореца и го метнах в срещуположното платно. След като въпросът бе решен, отново се заех да намеря Сю. Затворих очи и потърсих съзнанието й.
Опитвах се да определя един нов звук. Бучене, вой. Двигател. Но какъв? Трябваше да се доверя на инстинкта си. Дълбоко и бавно поех дъх и оставих звука да проникне в главата ми, за да може съзнанието ми да го разпознае, да го определи.
Бяха нужни повече усилия, за да филтрирам звуците от двете места. Фучащите коли по междущатската магистрала, дрънченето на метал откъм друсащия се микробус. Отпуснах съзнанието си и се зареях. Сю също се отпусна и ме остави да водя. Отново чух звука. Туп, туп, туп, после вибрации и ръмжене, което прерасна в рев. Витло! Самолет!
Кимнах към Джоко, който ме следеше с ъгълчето на окото си и изглеждаше уплашен.
— Старото летище! В покрайнините на града! Можем ли да стигнем дотам?
По някакъв начин бе започнал да схваща какво правя и да го осъзнава. Едва-едва. Продължи да си мърмори под носа:
— Това е пълен абсурд, мамка му! Никой няма да повярва!
Не коментирах монолога му. Съсредоточавах се върху себе си. Страх ме е, Тони, дочух умолителен глас в съзнанието си.
Знам, Сю. Скоро ще бъда при теб.
Опитах се да я утеша, за да не разберат, че е в съзнание, но сърцето й биеше по-бързо. Подуших Боби. Беше наясно, че тя се е свестила. Усетих как поставя ръка на рамото й. Лек натиск. Правил го е с мен поне няколко пъти. Стой мирно, наредих й аз.