Джоко се удари във волана. Главата му отскочи назад и се тресна в облегалката. Тялото му тежко се отпусна напред. Бе изгубил съзнание. Не си беше сложил предпазния колан. Аз бях. Винаги бе говорил против предпазните колани. Ето до какво води това.
Знаейки, че тази мисъл ще е последната преди промяната, аз се пресегнах да се уверя, че не е мъртъв. Не исках смъртта му да ми тежи на съвестта наред с всичко друго. Пулсът му бе равномерен. На челото му бе започнала да се образува цицина. Добре че не бе карал по-бързо.
Джоко щеше да побеснее, когато се свести. Много харесваше колата си — единствената, достатъчно просторна да побере едрото му тяло. Нямаше да е лесно да намери резервни части.
Блъснах вратата и паднах на земята, сгърчен от болка. Не изкрещях. Не трябваше да разберат, че идвам. Когато усетих как Лео и горилата му престават да влачат Сю, за да отворят вратата на бараката, пред погледа ми разцъфнаха бели цветя. Сю бе ужасена и не можеше да застави мускулите си да помръднат.
Усетих раздирането на плат, когато предишното ми тяло започна да изчезва и се появиха други мускули, които не бяха подходящи за риза. За пръв път осъзнавах промяната. Виждах как цветовете се отляха от света и бяха заменени от отчетливо черно и бяло с всички възможни нюанси на сивото. Долових хиляди светли точици, по кожата ми премина гореща вълна и гъста козина покри тялото ми.
Промяната стана за миг. В следващия вече бях хукнал с пълна скорост. Тичах толкова бързо, че не виждах пейзажа наоколо. Размазваше се и профучаваше покрай мен. Озовах се на пистата на летището, преди ръката на Лео да натисне бравата на металната врата. Погледна Сю и самоувереното му изражение се замени от изумление.
Вдигна очи точно когато скочих във въздуха и не успя да се отмести. Блъснах го в стената на бараката. Поцинкованата ламарина проскърца и се вдлъбна от удара.
Захапах го и чук викове. Там, където зъбите ми се бяха впили в ръката му до костта, рукна топла кръв. Той изръмжа като животно. Сграбчи ме за ухото и задърпа, докато не пуснах ръката му. Хвърли ме чак зад бараката. Върнах се с намерение да довърша работата. С ъгълчето на окото си забелязах как Боби удари горилата на Вито по главата. Човекът се свлече като чувал.
Вини стигна до Сю, преди тя да успее да избяга. Лежеше неподвижно на земята. Участваше в боя едновременно с мен и сякаш не успяваше да владее тялото си. Яростта и ненавистта й ме разпалваха. Пристъпих предпазливо иззад бараката. Опитвах се да не позволя сърцето ми да надделее над разума.
Никога преди не бях имал човешки мисли, докато бях вълк. Сега можех да измислям стратегии, да планирам следващия си ход. Пристъпих лекичко и надникнах иззад металната стена.
Лео го нямаше. На неговото място стоеше четирикрако животно. Не беше вълк. Виждал съм снимка на животното, но ми трябваше малко време да свържа изображението с думата. Лео оголи нащърбени пожълтели зъби и на муцуната се появи нещо като усмивка. Мозъкът ми щракна.
Хиена! Лео се хранеше с мърша.
Пасваше му.
Раната на ръката му, сега преден крак, бе зараснала. Само бързо избледняващ белег издаваше мястото на ухапването. Подтичваше странично. Разбрах, че и преди е бил в този вид. Мускулите му притежаваха гъвкавост на движението, каквато аз нямах. Почувствах се тромав и непохватен, а не можех да си позволя слабост в боя.
Над пясъка премина горещ повей. Витлото на самолета в далечината бавно се завъртя.
Заобиколихме постройката. Лео отстъпваше заднишком. Бавно го последвах. Кръвта му капеше от муцуната ми и вкусът ми хареса. Облизах я и Лео изръмжа.
Виждах как черните му очи се стрелкат във всички посоки да открият предимство. Когато подминахме стената на бараката, другите отново можеха да ни виждат. Никой не изглеждаше изненадан. Всички ли знаеха какво представлява? Е, може да е довел само хора, които бяха посветени. Имаше смисъл.
Неочаквано скочих към него, но той ме отбягна. Хората бързо отстъпиха, за да не попаднат между нас. Вини бе стиснал в лапите си ръката на Сю. Почти щеше да я изтръгне от рамото й, докато отстъпваха от схватката ни. Усетих остра болка на същото място и за миг се препънах. Лео отново ме удостои с гадната си усмивка. Искрящите му очи гледаха замислено и проницателно.
Скочи към мен и успях да се отместя от пътя му в последната секунда. Целеше се в крака ми, но отхапа само кичур козина. Захапах го и лявата му страна прокърви. Изскимтя. Долових злорадата усмивка на Сю. Вкусваше отмъщението и й хареса.