— Моля ви, не ме карайте да ставам… настойчив. — Усилих хватката си, докато не се задъха. Очите й се втренчиха в моите и изражението им скоро се промени от предизвикателство към тревога. Навярно нещо дълбоко в нея ясно разбираше, че искам да я нараня. Подуших го и го видях в погледа й.
Продължихме да се гледаме втренчено, докато Макс стигна до нас.
— Господин Джодоне, госпожо Торнтън, някакъв проблем ли има?
Сюзън бе застинала и зяпаше с нещо близко до почуда сблъсъка ми със сестра й. Погледнах го с облекчение.
— Да, Макс, има. Тази жена ни тормози. Ако обичате, бихте ли я придружили навън?
Блондинката хвърли изненадан поглед към Макс, когато той се обърна към Сюзън с „госпожа Торнтън“. Макс добре подушва следата, независимо дали го вярва.
— Госпожо — каза той, — ще ви бъда признателен, ако напуснете сградата. Опасявам се, че създавате неприятности.
Жената се разяри още повече и рязко издърпа китката си от хватката ми. Намръщи се от усилието и набързо я разтри с другата си ръка. Вдигнах вежди, когато ме изгледа гневно. Никакви извинения. Така ти се пада, кучко такава!
Насочи пръст към Сюзън.
— Това не е краят, сестричке! Не забравяй, че бяхме заедно, когато си купи този костюм. Не можеш да се скриеш под малко фалшива коса или зад мълчанието си. Не знам защо или как си подвела тези двамата да те защитават, но ще изтръгна истината от теб.
Грабнах ръката на Сюзън и я поведох към асансьора. В мига, в който я докоснах, усетих електрически повей. Страхът, че са я разпознали, и чувството за вина, които струяха от нея, почти ме зашеметиха.
— Макс — казах умолително през рамо, — погрижи се за това.
Макс вдигна пръст във въздуха и охранителите застанаха от двете страни на жената. Всеки от тях лекичко я хвана за ръка.
Тя спря на място и погледна от единия към другия.
— Аз съм редовен клиент! — възкликна възмутено. — Не може да постъпвате така с мен.
— Бихме могли да ви изнесем, мадам — каза мъжът отдясно, който имаше телосложение на футболен защитник, — но сигурно няма да ви е приятно. Бихте ли ни придружили, моля?
Асансьорът звънна. Сюзън и аз минахме през отварящите се врати. Наблюдавах как блондинката постепенно осъзнаваше, че бяхме избягали и че цялото фоайе я гледа така, сякаш й бе поникнала втора глава. Опита се да запази някакво достойнство. Изпъна рамене и вирна нос.
— Много добре. Щом настоявате, ще си тръгна. Но никога вече няма да стъпя тук — рече тя.
Докато вратите на асансьора се затваряха, чух Макс да казва:
— Непременно ще го отбележа, мадам.
Не можах да сдържа смеха си.
Четвърта глава
Натиснах бутона за седмия етаж. Когато вратите се отвориха, дадох знак на Сюзън да ме последва. Не я докоснах повече. Приливът на емоции, който ме завладяваше всеки път, когато го направех, ме претоварваше.
Сюзън изглеждаше смутена.
— Стори ми се, че каза последния етаж. В коя стая си?
Отдалечих се от нея и тя бе принудена да ме последва нагоре по стълбите. Ако не бе следила движението на асансьора, нямаше да разбере на кой етаж всъщност се намираме.
Когато стигнахме стаята, тя леко се бе задъхала от изкачването на осемсантиметровите си токчета. Отключих с картата и с жест я поканих да влезе. Свалих си сакото и автоматично проверих оръжието, скрито отзад на кръста ми в специално направен кобур.
Извадих портфейла, отброих пет банкноти по сто долара и ги подадох на Сюзън. Когато отказа да ги вземе, аз пресегнах, грабнах дланта й и ги напъхах в нея.
Погледна парите, после — мен.
— За какво?
— Току-що купих костюма ти — обясних й аз. — Вече не е твоя собственост. Продала си го на магазин за втора употреба преди три дни. Можеш да пропуснеш датата, ако не умееш да лъжеш убедително. Ако въпросът някога бъде повдигнат, можеш честно да кажеш, че си го продала.
Облекчение замени стреснатото й изражение.
— Никога не би ми хрумнало! Мога да го направя. Не е лъжа. Не съвсем.
Отидох до мокрия бар. В огледалото зад него видях, че е забелязала оръжието ми. Краткотрайният страх преля в спокойна решимост.