— Бихте ли казали нещо, моля? — попита отчаяно. — Направо се задушавам тук.
Възнаградих я с кратка усмивка.
— Искате ли нещо за пиене? Тук не е много по-хладно, отколкото навън. Този тъмен костюм сигурно държи горещо.
Погледна тоалета си и деликатно се изчерви.
— Малко е нелепо, нали? Дори не се сетих за жегата. Исках да не привличам внимание.
Усмихна се леко, сякаш усещаше, че се забавлявам с чувствата й, но миришеше на притеснение. Сух мирис, като омарата, издигаща се над пясъците в пустинята, примесен с друго, което още не разпознавах. Все още не разпознавам много от емоциите. Бабс ми каза, че ще схвана как да ги определям. Не бързам особено.
Отначало не повярвах. Не исках. Но Бабс ме следи три дни и ме снима с камера. Отбягвах я, но тя вече бе снимала достатъчно, за да докаже, че говори истината. Бабс си е садистична кучка. Увери се, че е увековечила всички най-срамни моменти, докато съм вълк, в истинския им вид. Побеснях. След това престанах да отговарям на обажданията й.
— Май не се вписвам особено, нали? — думите й ме изтръгнаха от размислите ми.
Щеше да е дипломатично да излъжа, за да пощадя чувствата й, но се опитвам да си пестя лъжите за важни неща.
— Не съвсем.
Вдигнах ръка да сигнализирам на Джоко. Той се изниза иззад бара и избърса месестите си ръце в снежнобяла кърпа за чинии. Джоко е висок — към метър и деветдесет. Изглежда дебел, но е преди всичко мускул — в продължение на няколко години е бил професионален борец. Джоко прибира дългата си до кръста черна коса на опашка заради щатските изисквания за хигиена. Белег разделя лявата му вежда на две части. Той е второ поколение италианец, но заради косата си прилича на индианец.
Джоко мирише на вредни навици. Уиски, цигари и пот. Приближи се до масата бавно, почти летаргично. Движи се бавно, защото преди години наранил гърба си на тепиха и тъй като в борбата няма здравни осигуровки, той се прибра у дома да ръководи семейния бизнес. Но трудно може да се каже, че е инвалид. За Джоко още не представлява проблем да изхвърли човек през витрината, ако реши. Всички го знаят. И той като мен не говори много. Просто застана до масата и зачака поръчката ни.
— За мен наливна — и се обърнах към клиентката с въпросителен поглед.
— Хм… ром и кола, мисля. — Джоко пое към бара. Тя леко повиши глас и добави: — „Капитан Морган“, ако обичате.
Той кимна, без да се обърне или да спре.
— И диетична кола — отново малко по-силно.
Всеки, който не познава Джоко, ще реши, че не я е чул, но аз знаех, че не е така и че той се усмихва под мустак. Лъхна ме нежният портокалов мирис на развеселен човек. Ром и кола не е същото като „Морган“ и диетична кола. Не и за един барман.
Тя ме стрелна с поглед.
— Мислите ли, че ме чу?
— Чул е. А сега, какво желаете да направя за вас?
— Искам да убиете някого — отвърна тя спокойно. — Мога да си позволя цената, каквато и да е тя.
Е, на това му викам прямота! Отново млъкнах, затворих очи и протегнах ръка да потъркам горната част на носа си. Така облекчавам напрежението в очите.
— Нещо не е наред ли?
Професията ми си има определени правила. Клиентът не поръчва направо и аз не признавам директно с какво си изкарвам хляба. Някак се подразбира. Парите подлежат на обсъждане, но само защото и двете страни знаят каква сделка, да го кажем така, се сключва.
Понижих глас:
— Ще ви бъда благодарен, ако съумеете да бъдете малко по-дискретна за нашата работа.
Думите ми я вледениха. Внезапно осъзна какво бе изрекла, и то с нормален, делови тон. Лицето й почервеня, челюстта й се раздвижи безшумно. От пъстрата смесица на чувствата й ми се зави свят.
— Беше тъпо, нали?
— Е, донякъде. Зависи дали искате да прекарате следващите двайсетина години в затвора. Нарича се „склоняване към престъпление“.
Тя сви рамене.
— Разбирате ли, за работата, която предлагам, не бих могла да отида в затвора.
— Това звучи някак прекалено самоуверено — отвърнах аз. — Разбира се, възможно е да попаднеш на много добър следовател. Винаги предупреждавам клиентите си, че съществува известен риск. Добър съм. Много съм добър. Но винаги съществува риск.
Тя поклати глава.