Седна на кушетката до мен, прегърнах я с автоматичен жест и я притеглих към себе си. Бе плашещо.
— Размишлявах — каза тя, докато уютно се наместваше в извивката на ръката ми. С леко движение докосна косъмчетата по гърдите ми, после плъзна ръката си зад кръста ми.
— И аз. Ще бъдеш ли тук, когато се събудя утре? — Сведох поглед към нея. Като че ли се стресна.
— Не знам. Може би трябва да се прибера — в гласа й звучеше нежелание. — Никой не знае къде съм. А пък и майка ми е сама…
Не коментирах думите й. Решението си беше нейно.
— Бих искал да останеш, но само ако и ти го искаш. Няма да те насилвам. Ако трябва да си вървиш, значи трябва. — Свих рамене, но се надявах да остане. — За какво си мислеше?
— Какво се случи между нас? Дори и в момента продължава. — Вдигна ръка и отново нежно докосна гърдите ми с връхчетата на пръстите си. От нея протече нервно напрежение. Сърцето й заби по-бързо, щом се замисли. Тялото ми пак реагира, но с големи усилия се овладях. Трябваше да поговорим.
Защо да лъжа?
— Не знам.
— Ще изчезне ли, когато излезем оттук? — Любопитството се примеси с тъга, сякаш вече знаеше отговора.
— Ти си първата жена, която съм допускал толкова близо до себе си по време на пълнолуние. Предполагам, че има нещо общо с това, което съм. Бил съм и с други жени, но никога не съм го усещал така.
Думите ми я зарадваха и тя ме прегърна. Всяка жена се надява да бъде единствената. Този път беше вярно. Възцари се мълчание. Бе изпълнено с аромата на карамфил от гордостта, лекия нюанс на мандарина от щастието и решителност, примесена със стабилна доза страх. Пое си дълбоко дъх. Стомахът ми се сви. Не бях сигурен, че искам да чуя каквото има да ми казва.
— Имам голяма къща — рече тя неочаквано и незабавно продължи, да не би да я прекъсна, а вероятно и да не загуби смелост: — В мазето е направен цял апартамент. Истински апартамент с кухня, баня и отделен вход. Не съм настанила майка си там, защото не може да изкачва стълбите. Вратата към нашия етаж се заключва, така че можеш да влизаш и излизаш, без никой да те безпокои. Освен това имотът е заграден и има басейн — страхът отслабна, щом завърши предварително подготвената си реч. Думите бяха изречени. Посланието бе ясно.
Не помръдна и мускул, когато свърши. Бе застинала до мен в тревожно очакване. За миг, докато обмислях възможните последствия, оставих тишината да се задълбочи.
— И гъски — добавих закачливо.
Издиша с облекчение.
— И гъски — в тона й прозвуча смях. После побърза да уточни: — Във всеки случай, ако ти платя предварително, няма да ми се ще да се изпариш с парите ми и да не свършиш работа.
— Естествено.
— Та си мислех, че ти… един вид… можеш да вземеш апартамента. Огромен е. Наистина. Заема целия долен етаж.
Не знаех какво да кажа. Думите й бяха отклик на мислите ми отпреди минута, но все още не разполагах с отговор.
— И после какво? Сю, предложението ти е страхотно. Направо невероятно. Но не искам да живея с никого.
— Знам, че не искаш. Нито пък аз. — Полуистина, полулъжа. Не можах да доловя границата между двете. — По-скоро си мислех за нещо като… бодигард. Получих няколко заплашителни обаждания. Майка ми глупаво обеща на някакъв мъж пари да ни пази. Той каза, че няма да има никакви произшествия, ако му плащаме всеки месец. Дори аз разбирам какво означава това.
Засмях се на думите й.
— Бодигард и наемен убиец по съвместителство. Направо си е удар в десетката, как мислиш?
— Ще ме пазиш, докато настъпи моментът. Когато шумотевицата около мен заглъхне. Освен хонорара мога да ти плащам и заплата. Би могъл да ми помагаш в къщата.
— Например да строявам майка ти и да плаша изнудвачите? Това ли е? Платена охрана?
Вдигна поглед към мен. Надеждата бе изписана на лицето й. Лекият й, зашеметяващ аромат ми завъртя главата.
— Ще ти позволя да ловиш гъските…
Усмихнах се и се облегнах назад.
— Едва ли ще е по-лошо от полусурова пуйка.