Отдръпнах се от целувката и я оставих без дъх. Тихичко се засмя.
— Добро да е и за теб! — каза тя, докато нежно я полагах на пода.
— Та какво искаше да кажеш с това, че се радваш на завръщането ми?
— Тревожех се — прекъсна, щом забеляза изражението ми. — Ти наистина не си спомняш, нали?
Поклатих намръщено глава.
— Какво стана?
Усещах притеснението й, не смееше да ме погледне в очите. Изправи се и тръгна към камината.
— Чувствам се толкова ужасно. Не исках да те пускам навън…
— Навън? — Ушите ми зашумяха. — Какво искаш да кажеш с това „навън“?
Стрелна ме с поглед, все още тревожна. Задъвка долната си устна.
— Снощи. Слязох долу, след като се… е, знаеш след кое. Докато спеше. Върнах се малко след смрачаване. Мислех, че всичко е наред. Но когато се озовах вътре, ти вече се беше променил.
Стомахът ми започна да ме присвива.
— Щом отворих вратата, ти изскочи покрай мен толкова бързо, че не можах да помръдна.
Ох, да му се не види! Стоварих се тежко на дивана.
— Искаш да кажеш, че цяла нощ съм бил навън?
Тя се извърна и ме изгледа.
— Честно казано, не знам. Когато хукна, аз се опитах да те последвам. Заклевам се, че опитах. Помислих си, че щом откриеш, че си затворен на етажа, ще се върнеш в стаята с мен.
Спомен прониза съзнанието ми точно както вчера. Дебнех в коридора и се чувствах хванат в капан. Навсякъде около мен имаше стени. Обикалях в кръг. Спомних си, че докато обикалях, някакъв мъж излезе от асансьора. Оголих зъби към него и изръмжах. Върна се в асансьора, преди вратите да са се затворили. Почувствах страха му и ми хареса. Страхът е хубаво нещо. Кисел и рязък. Но ме накара да изгладнея още повече.
Думите на Сю се процеждаха през спомените за сиви стени и черен килим. Миризмите ставаха видими като избледнял акварел. Бяха спомен за един ярко фокусиран и чужд свят.
— Забави ход, щом дочу гласа ми — продължи тя, — но нещо друго привлече вниманието ти. Не знам какво. Насочи се към прозореца в дъното на коридора. Движеше се толкова бързо, че едва те виждах. Но можех да те почувствам — тонът й съдържаше странна нотка. Погледнах я. Обгърна тялото си с ръце и потръпна. — Буквално усещах движенията ти. Чувствах тревогата ти. Хванат в капан. Преди да мога да реагирам, ти се засили и мина…
— Направо през прозореца — довърших изречението тихо, дистанцирано.
Сега си спомних. През прозореца бях видял луната и исках да я стигна. Имах нужда да я докосна, да се оставя да ме погали. Скочих и полетях нагоре. Стъклото на прозореца бе като хартия. Не бе никаква пречка за мен.
Сю кимна.
— Ужасих се. Намирахме се на деветия етаж! — Тя пристъпи към мен и сетивата ми се изпълниха с карамфиловото ухание на гордостта заедно със стабилна доза страх. — Втурнах се към прозореца. Не повярвах на очите си. Видях те да скачаш в пространството и да се приземяваш на покрива на болницата отсреща. От другата страна на улицата!
Гласът й издаваше почуда, но мирисът все още бе на гордост.
Разбирах, че е много необичайно. Наистина. Но тогава не усещах никакво напрежение. Беше си някакъв среден скок. Нищо особено.
— Усетих скока ти, усетих как мускулите ми реагират и дъхът ми се учестява. Беше невероятно. Прекрасно. Като полет, но по-хубаво.
Кимнах, все още унесен в спомена. Чувствах се свободен. Бях затворен прекалено дълго време и най-сетне бях свободен. На свой ред потръпнах.
— Притича до другия край на покрива и после не знам къде изчезна. Усещах, че се отдалечаваш, но те загубих от поглед.
Знам къде бях отишъл. Нуждаех се от дървета. Нуждаех се от месо. Подхванах разказа оттам, където Сю го бе прекъснала. Дочувах собствените си думи отдалеч, сякаш разказвах филм.
— Нуждаех се от нощта. Бях затворен твърде дълго — чух се да казвам.
Сю кимна в знак на съгласие и отново обви ръце около себе си.
— И аз го почувствах — внезапно се усмихна. Усмивката й бе прекрасна. — Господи, беше толкова приятно да тичаш. Усещах как мускулите ти се опъват, тялото ти се движи и беше толкова невероятно… неописуемо. — Погледна към мен. Усмивката й бе лъчезарна. Мандарини и карамфил, собственият й аромат на лятна гора. Изключително възбуждаща комбинация. — Защо си се сврял в тази стая? На теб ти харесва навън. През нощта. Чистият въздух, мирисът на дървета и камъни… до снощи дори не подозирах, че камъните могат да миришат. Но останах до прозореца, след като се скри от погледа ми. Можех да те усетя, да те почувствам. Да усещам миризмите чрез твоя нос, да виждам с твоите очи. Е, всъщност не е съвсем вярно. Не точно виждах, но усещах реакцията ти на това, което виждаш. Каква беше тази патица?