И аз се сетих за нея. Представата беше толкова силна, че ме всмука в себе си. Езерцето в градския парк; тръстиките, сред които се спотайвах и чаках. Дори сега ноздрите ми долавяха гъбния мирис на гниещи растения. Видях пъстрото тяло на костур да плува наблизо, докато гледах как птиците се приближават. Беше паток. Отдели се от групата и се приближи до брега. Докато дебнех, усещах капките слюнка по долната си челюст.
Приближих се, като тихо премествах всяка лапа по влажната земя. Усещах, че и Сю е там. Знаех, че е с мен. Така трябваше да бъде. Партньорката ми трябваше да ловува заедно с мен.
— Гмурец — отвърнах най-сетне.
— Вкусът експлодира в устата ми, щом я хвана. Имах усещането, че трябва да захапя, сякаш наистина имах какво да дъвча.
Не знаех как да й отговоря. Преди никога не се беше случвало. С никого.
— Защо излезе от хотела? — Някак си разбрах, че го е направила.
Сви рамене.
— Реших, че щом те чувствам, бих могла и да те намеря. Но не стана. Знаех, че не можеш да се прибереш в хотела във формата на вълк, а и ще бъдеш съвсем гол, ако се промениш навън. Затова тръгнах да те издирвам. Оставих вратата открехната, в случай че се върнеш. Явно си успял.
Опитах да се сетя как бях влязъл в стаята. Бях се събудил на леглото. Как съм се качил по стълбите? Челото ми се сбърчи, докато се напъвах да си припомня. Не, никаква надежда.
— Нямам представа. Може би така, както съм излязъл?
Сю сви рамене.
— Възможно е. Не съм проверявала дали са поправили прозореца.
— И къде се губиш оттогава?
— Главно в парка. Но трябваше и да купя някои неща.
Разказа ми, че карала, докато излязла извън очертанията на града и се обадила вкъщи да предупреди, че ще гостува на приятелка в провинцията. Използвала фонокарта, за да прилича на междуградски разговор. Кимнах одобрително и карамфилът отново изпълни въздуха.
Казала на семейството си, че ще остане до утре. Майка й и сестра й добре я насолили, че е заминала, без да каже и дума. Явно били на деривата в къщата и я обвинявали за фиаското във фоайето. Тя продължила да настоява, че не знае за никаква конфузна ситуация, и се правела, че не разбира какво говорят. Погледна ме с надежда. Просеше си комплимент.
— Гордея се с теб — казах й аз. — Чудесна работа си свършила.
— Но има нещо, което ме тревожи. Когато се пренесеш, тя ще разбере лъжата ми, че не съм била в хотела.
Изгледах я остро. Точно от това се страхувах.
— Казах, че ще разгледам апартамента, помниш ли? — Бузите й пламнаха от смущение и миризмата й се промени. Кимна.
Досега не съм живял с никого. Дори и със съквартирант. Обичам уединението си. Но това… звучеше някак естествено. Сякаш е предопределено да бъда с този човек. Сама по себе си мисълта ме напрегна.
— Хайде да отидем да закусим и да поговорим още за това.
Пружината в стомаха ми отново се натегна. Тъй като досега аз бях този, който сменя темата, вдигнах вежди.
— Вече се нахраних — казах й и посочих празните подноси.
Нацупи се леко. Беше сладка.
— Но аз наистина съм гладна — озари ме с усмивка, чието предназначение бе да ме разтопи. Успя, по дяволите.
— Добре. Ще поръчам нещо на румсървиса.
— Нее. Нервно ми е. Хайде да слезем в ресторанта.
Поклатих глава. Не ме разбра.
— До утре не мога да излизам от стаята.
Изгледа ме въпросително.
— Защо? Нищо ти няма през деня.
— Не! Има ми. Изглеждам наред, но не се чувствам така. Нещо у мен продължава да тлее. Не мога да бъда близо до други хора. Опитах, след като се превърнах в… това, което съм. Не стана.
Извърнах се от нея и отидох до прозореца. Оглеждах се, докато вървях. Камината, кожените мебели, дори стената от цветно стъкло с изумителния изглед ми напомняха, че съм затворник. Изолиран от останалата част от човечеството. Затворен в клетка като животно. В каквото наистина се бях превърнал. Нощта в парка само усили усещането. Застанах леко разкрачен, скръстил ръце на гърдите. Гледах всичко едновременно, но не виждах нищо.