— Първия път не разбрах какво става с мен. Само дето се чувствах по-агресивен, направо зъл през няколко дни в месеца. Мислех си, че просто съм се вкиснал. Докато не те срещнах, никога не съм си спомнял, че се превръщам в животно. Но се чувствам животно.
Сю се приближи и застана зад мен.
Долових подобния на мъгла мирис на тъгата, примесен с непозната подправка. Може би загриженост? Не е нещо, което често съм надушвал. Обви ръце около кръста ми и аз я прегърнах. Беше ми по-лесно да си спомням, когато тя бе до мен.
— На третия месец някакъв тип ме засече на шосето. Не беше нарочно. Просто не ме беше видял. Но започнах да ръмжа. Както си бях вътре, в колата. Звукът, който излизаше от собствената ми уста… беше зловещ.
Очите на Сю в отражението й на прозореца се разшириха, ръцете й потръпнаха, сякаш усещаше какво ще последва. Долових, че й се иска да се отдръпне, но не го направи.
— Падна ми пердето, и то в буквалния смисъл. Погледът ми се замъгли от сиво-розова мъгла и единственото, за което бях в състояние да мисля, беше кръв. Неговата кръв. Стомахът ми къркореше, колкото и гнусно да ти звучи.
Трудно ми бе да разказвам тази история. Никак не ми харесва, че напълно бях изгубил контрол. Бабс мислеше, че е забавно. Много забавно, няма що. Тя мислеше, че и опитът й да ме убие, е забавен. Но не й се стори никак забавно, когато разбра, че съм оцелял.
Бабс все още дебне някъде наоколо. Направо си е трън в задника. Два пъти се опитах да я убия. Да й пусна куршум в главата, но й се размина. Така разбра, че съм жив. Втория път я проследих и разкъсах гръдния й кош с два изстрела от дванайсеткалибровия ми револвер. Просна се на земята, но докато стигна до нея, се беше възстановила напълно. Огъна пистолета ми на геврек. Неуязвима жена. Предполага се, че и аз съм също толкова неуязвим, но не съм имал случай да проверя. Сключихме временно примирие, което продължи до предателството й.
След втория ми опит Бабс успя да научи самоличността на клиента ми. Довърши го. В това отношение чувството ми за хумор се губи. Сигурно някой ден пак ще я погна с няколко сребърни куршума, които приготвям, но напоследък много повече ме тревожат други неща.
— Както и да е, проследих мъжа и разкъсах гърлото му — обясних кратко, ясно и недвусмислено.
Този път тя се отдръпна и застана пред мен, за да вижда лицето ми. Гледаше ме в очите, докато говорех. Нито изражението, нито миризмата й издаваха какво мисли. Преценяваше. Погледнах я право в зениците. Няма да крия нищо от онова, което се беше случило. Не можех да се скрия от него. И понякога все още имам кошмари.
— С голи ръце. Но това не ми стигаше. Не просто го убих, разкъсах го. Окъпах се в кръвта му. — Погледнах разперените си с дланите нагоре ръце.
Беше ми толкова познато, толкова близко. В съзнанието си видях алената кръв, лъскава и блестяща по целите ми ръце. Ризата и панталоните ми бяха подгизнали. Сведох поглед и отново си представих лицето на жертвата: широко разтворените от изненада очи, зейналата уста, от която не можа да излезе вик. Сърцето ми туптеше като на затворено в клетка животно. В гърлото ми се надигна жлъчка.
— Нека кажа само, че ми беше адски трудно да разчистя след това. — Извърнах се от нея, отправих се към бара и си налях чаша вода. Изпих я на един дъх. Прогони горчивия вкус от устата ми. — Не, просто не е безопасно.
— Ще ме нараниш ли, ако остана? — сега в гласа й имаше страх.
— Не — поклатих глава, докато го изричах. Знаех, че е вярно, но не разбирах защо. — Ако исках да те нараня, щях да го направя снощи. Но за някой случаен тип на улицата — не мога да кажа. През определени месеци става по-лошо. Някой ден може да се науча да се справям с това и да го овладявам, но точно сега не мога.
Кимна, докато се опитваше да схване мисълта ми.
— Върви си, ако искаш. — Ръката ми стисна водната чаша. Останах все така с гръб към нея. — Ще те разбера. Идва множко за началото на връзка.
Усещах погледа й. Беше стресната и изненадана. Тръгна към мен. Спря на сантиметри зад гърба ми, без да ме докосва. Поемах уханието й и усещането бе като преди — толкова сладко, че можех да потъна в него. Някои части от тялото ми се напрегнаха, но възелът в стомаха оставаше. Само дето сега той приличаше на навита на кълбо змия, която непрекъснато се гърчи и впива зъби във вътрешностите ми.
— Нима имаме връзка? — Ароматът й беше смесица от страх и надежда.
Обърнах се. Исках да проверя дали в погледа й се чете ужас, но зелените очи си бяха същите, изпълнени с топлота и загриженост. Никакъв страх. Никаква ненавист.