Усмивката, с която ми отвърна, бе неуверена.
— Сигурно затова животът ми е бил скучен. Но наистина се нуждая от малко време, за да асимилирам всичко това.
Внезапно ме обзе тревога. Не знам защо. Очаквах реакцията й. Или може би не. Мисля, че дълбоко в себе си се надявах, че тя ще се разсмее и ще ме нарече „глупчо“ заради тревогите ми. Нелепо и романтично. Но именно на нещо подобно се бях надявал, макар в действителност да не става така. Някои неща не могат да се отминат с безразличие.
Друга моя част отчаяно желаеше тя да се втурне с писък навън и да ме остави в нещастието ми. Да ми позволи да се удавя в сълзите и проклятието си и никога да не помръдна оттук.
— Тогава върви — отвърнах дрезгаво. Извърнах се от нея и отидох до кушетката. Настаних се на дивана и взех вестника. — Ако искаш, върни се. Ако не искаш, недей.
Думите ми прозвучаха студено и безразлично. Не я погледнах, не исках да виждам страха в погледа й.
— Ако не се върнеш, донеси куфарче с петдесет хилядарки, дай го на Макс и му кажи да го сложи в сейф. Ще се видим след около година. Мога да те открия.
Стрелнах я с поглед. Бе застинала на мястото си. Подуших, че е разстроена. Съчувствието и страхът се бореха за надмощие. Размахваше безпомощно ръце и не знаеше какво да каже. Нямах никакво намерение да й помагам. Не се нуждая от съжаление. Опитах да се съсредоточа върху първата страница, но думите се размазваха в съзнанието ми. Не успяваха да се свържат в изречения.
— Може ли да взема картата за вратата?
Смехът ми бе рязък и горчив.
— Както искаш. Аз няма да имам нужда от нея. Остави я на рецепцията, ако решиш да не се връщаш. Ако е там, когато напусна хотела, ще знам отговора.
Тя взе бялото, наподобяващо кредитна карта пластмасово правоъгълниче и бавно го завъртя в ръце. Опитвах се да не й обръщам внимание, но фигурата й се промъкваше в периферното ми зрение. Отвори уста и пак я затвори. Сълзите бяха готови да рукнат. Можех да ги подуша. Не исках да плаче. Беше влязла прекалено дълбоко под кожата ми. Знаех, че ако видя сълзите й, ще се приближа до нея, ще я прегърна и ще се опитам да поправя нещата. Продължих да се взирам безизразно във вестника.
След малко усетих как чувството й за достойнство я обгръща като наметало. Пое дълбоко дъх, издиша и пъхна картата в джоба на шортите си. Вдигна пакетите от земята. Опитвах се да не гледам. Опитвах се да не мисля.
— До скоро — в гласа й се прокрадна плаха надежда. Кимнах, без да я поглеждам.
— По един или друг повод.
Тръгна си, без да се сбогува.
Единайсета глава
Колкото по-дълго бях сам, толкова по-лесно ми ставаше да забравя изражението й, когато си тръгна. Объркано, безпомощно, уплашено. Всичко накуп в един последен, настойчив поглед, за който разбирах, че ще съжалявам с години. По-трудно ми бе да не обръщам внимание на миризмата. Беше разбудила нещо дълбоко у мен и го исках обратно. Исках да се върне. Ала не го очаквах. Щом картите са на масата, няма на какво да се надявам. Знам, че е лицемерие, но винаги очаквам повече от хората, отколкото от себе си. Не е ли нечестно?
Трябваше да се разсея и включих телевизора. Предаванията през деня са истински майтап. Който и да е казал, че „животът е по-невероятен от литературата“, трябва да си е разбирал от работата.
Прехвърлих двайсет и четири канала, преди да попадна на „Казабланка“. Обичам старите черно-бели филми. „Африканска кралица“, „Корабът на глупците“ и „Хладнокръвно“ са ми любимите. Гледал съм цветните версии, но не е същото. Шоколадовият сироп, който прилича на истинска кръв, се превръща в марципан дори и след като му сменят цвета.
Чувствам се неспокоен. Трябва да правя нещо. Обикновено, когато планирам промяната, си нося лаптопа или си плащам сметките. Миналия март си платих данъците, като свалих всички формуляри от интернет.
Опитвам се да мисля делово. Трябва да планирам още три удара, за които вече ми е платено, но всички подробности — карти, снимки и графици — останаха вкъщи. Започнах да се ругая, че не бях изпрал куфарче с пари в Атлантик Сити, преди да си затворя вратата за там. Бях решил да изчакам, докато свърша една друга задача. И какъв късмет — следващата ми работа да се окаже Джефри. Сега няма да мога да използвам нито едно от казината там, които са благосклонни към моя тип трансакции.
Мога да прекарам доста от парите през застрахователната компания, но бях поел прекалено много работа за прекалено кратки срокове. Планът беше да си почина една-две години. Отдавна не бях си го позволявал. Тънех в пари и трябваше да ги узаконя, за да мога да дремя на слънце на Хаваите или в Монако. Най-доброто в такъв случай е фалшиво залагане в хазартни игри, но означава и пътуване до Вегас. Мамка му!