Поклатих глава.
— Приятелите ми ме наричат Тони. Само клиентите ме наричат Боб — пренебрегнах въпроса за „истинското име“. Твърде рано е. — И не, не съм женен. — Замълчах, помислих за миг и кимнах: — Права си. Наистина трябва да се опознаем. Кога трябва да се прибереш у вас?
Сви рамене.
— Когато си искам. Бекки ще стои, докато се върна, така че майка ми няма да е сама. Сигурна съм, че ще ми излезе солено, но им казах, че ще отсъствам няколко дни. Не работя и щом има кой да се грижи за майка ми… — изведнъж се ухили. — Господи! Бекки ще побеснее! Представяш ли си нещо да се натрапи в нейния живот!
Засмях се. У моето момиче започваше да се усеща гръбнак. Добре.
— Тогава нека да освободим стаята и ще заминем на пътешествие. Кога за последно си била във Вегас?
— Лас Вегас? Никога не съм била там. Искаш да кажеш, че просто си събираме багажа и напускаме града? — Изглеждаше стресната от предположението.
Свих рамене и движението накара ръцете ми да се отъркат в гърдите й.
— Защо не? Имам малко работа, но ще ми отнеме само няколко часа. Можем да хванем някой следобеден полет и да сме там на сутринта. Ей, ами можем да останем цяла седмица, ако искаш!
— О, не мога да отсъствам толкова дълго. Дори не съм си взела дрехи.
Отново свих рамене и усетих порива на глада под кожата си, щом тя се притисна до мен.
— Ще ти купим нови. Трябва да се отбия за секунда до нас да взема някои неща — не бе нужно да уточнявам какви именно. Дори и да бяхме заедно, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.
— Ще минем през твоето жилище? — Въпросът изглеждаше коварен, но не разбирах защо.
— Това проблем ли е? — Мирисът й определено издаваше напрежение.
— Не. В никакъв случай. Просто се опитвам да си представя къде би могъл да живееш и абсолютно нищо не ми идва наум.
— Скоро ще разбереш. Но през следващите няколко минути — казах аз и стегнах прегръдката си — няма да имаш никакво време да си представяш каквото и да било.
Усмихваше се, когато я целунах и за миг зъбите ни се удариха. Плътният, замайващ мирис на желанието й ме направи неспособен да разсъждавам. Дори не се и опитах. Оставих глада да вземе своето.
Тринайсета глава
След като платих сметката в хотела, тя ме откара до кръчмата на Ник да си прибера колата. „Мустанг Фастбек“ от 1967 година. Черна, с бяла тапицерия. В състояние е да изпревари почти всеки друг автомобил от колоната на прав участък. Не само че не бяха повредили колата ми — бяха я лъснали. Долових остатъчната миризма на пот, смесена със свежия почистващ препарат. Хубаво е да внушаваш страх.
Беше изумена, че никой не бе пипнал колата ми в квартал като този, затова й казах за разговора ми с Джоко.
— И наистина щеше да го направиш. Нали? — Прекипяло кафе, кипяща вода с едва доловим нюанс на карамфил.
— Абсолютно — отвърнах твърдо. — Заплахата няма ефект, ако не покажеш желание да я изпълниш.
Урокът й бе необходим, ако искаше наистина да се опълчи на семейството си.
— Ясно… — Не можах да подуша настроението й.
Първата ни спирка бе нейната банка. Изуми се, когато й казах да изтегли към четвърт милион. Накрая склони на пет хиляди. Каква загуба при такава хубава възможност да се поразвихриш на хазарт.
Потеглих пред нея към дома си, за да оставя колата. Живея в голяма, наподобяваща ранчо къща в тих квартал в покрайнините. Сградата е огромна. По-голяма е, отколкото ми е нужно, но обичам да ми е просторно. Жилището е с размера на половин хотелски етаж и въпреки това ми се струва тясно. Докато паркирах, отново се запитах какво ме е прихванало, че й позволявам да навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в живота ми. Само момчетата са идвали в дома ми. Редуваме се да сме домакини на покера. Случва се веднъж на няколко месеца, затова съседите не мрънкат. Много. Бодигардовете и явното оръжие изнервят хората.
Отключих и я поканих да влезе.
— Ти поогледай — казах й. — Трябва ми минутка. Действително ми се иска да сваля тези дрехи.
По миризмата й разбрах, че май съм засегнал чувствата й.
— Не ти ли харесват?
Усмихнах се и бързо я целунах по бузата.
— Много ми харесват. Но ги нося от два дни.
— О! — Долових облекчение в реакцията й. Ароматът й отново бе слънчев. Май ще трябва да си меря думите пред нея, докато кожата й поне малко не загрубее.