Обиколихме магазините на летището и купихме няколко тоалета за Сю. Бях малко изненадан, че носи трийсет и шести номер. Обикновено ме бива повече в преценките. Освен това й купихме чанта за пътуване, козметика и тоалетни принадлежности.
— Не мога да повярвам, че го правя! — възкликна тя, докато плащахме на касата. — Толкова е…
— Толкова… какво?
— И аз не знам! Порочно? Екстравагантно?
Пак това чувство, че няма право да бъде щастлива. Обърнах я да ме гледа право в лицето. Поставих ръце на раменете й и задържах погледа й. Повторих нещо, което й бях казал още първия ден:
— Имаш право да се радваш, Сю.
Очите й ми благодариха с думи, които не можеше да изрече. Усмивката й доизрече останалото и тя ме прегърна.
Когато стигнахме до охраната, придружих единия от служителите до отделно помещение, след като размахах карта, която ме легитимираше като куриер на силноохраняеми пратки. Не беше лесно да се сдобия с карта за такава самоличност и се гордеех с нея. Притежавах големи пълномощия и можех да транспортирам огромни суми и бижута из цялата страна като ръчен багаж. Трябва да декларирам оръжието си, но мога да го нося скрито, щом кацнем. Единствената ми грижа е пистолетът да не е този, с който си върша работата. Оръжието, което използвам, е или „Зиг Зауер“, или трийсет и осемкалибров „Таурус“ с къса цев. Днес бях взел тауруса. Сладък пистолет. Дава пет изстрела един след друг.
Кучетата, които търсят наркотици, представляват пречка. Напълно пренебрегнаха куфарчето и ме подушиха от горе до долу. После се снишиха по корем в знак на подчинение и бясно размахаха опашки. Една женска от ловджийска порода се просна по гръб и зави. Явно съм голямо куче. Беше ми се случвало и преди, но охраната не знаеше как да реагира на реакцията им. Накрая трябваше да издърпат кучетата през тълпата смеещи се пътници и да претърсят багажа ми ръчно.
Когато се върнах, тя ме чакаше от другата страна на рентгена. Сега горната част на куфарчето ми бе облепена със защитна лента. Огледа го с неприкрито любопитство, но не зададе никакви въпроси. Умница.
Трябваше малко да побързаме, за да стигнем до изхода за пътници две нива над нас. Беше се задъхала леко, но се засмя радостно, щом се плъзнахме през вратата и подадохме бордните си карти. Стюардесата се опита да ми каже, че трябва да оставя куфарчето. Неохотно отстъпи, когато й показах белезниците и защитната лента. Хубаво де. Настроенията й не бяха мой проблем.
Времето бе идеално за полет. Свикнал съм да летя, но бе очевидно, че Сю не е. Миризмата й премина в почти неистов ужас. Ужасът надминава по сила амонячния мирис на паниката. Прилича на вонята, която се разнася от непочиствана цяла седмица котешка тоалетна — ако хората можеха да я доловят, щеше да свали боята от стените. Докато ускорявахме за излитане, кокалчетата на пръстите и бяха побелели върху подлакътниците на седалката. Долових как сърцето й бие все по-яростно, докато стигна пърхането на колибри.
— Не обичаш ли да летиш, любима?
— Никога досега не съм го правила — отвърна ми тя със затворени очи. — Току-що ми хрумна мисълта, че вися в консервена кутия три километра над земята. Имам чувството, че ще повърна.
Реших за по-разумно да не споменавам, че всъщност ще се окажем на доста повече от три километра. Опитах се да хвана едната й длан, за да я успокоя, но тя отказваше да пусне седалката, затова отпуснах своята върху й и нежно погалих кожата. Обикновено излитането е най-ужасният момент за несвикналите да летят. Усещах как пулсът и се ускорява там, където пръстите ми докосват китката й. Изскимтя. От този звук ми се прииска да я целуна лекичко, да я утеша.
— Скоро ще свърши — вместо това утешително я потупах по ръката.
Внезапно разтвори очи в паника.
— Защо казваш това?
Засмях се тихичко.
— Нямам предвид, че ще се разбием. След като самолетът приеме хоризонтално положение, ще видиш, че не е толкова лошо.
Ускорението намаля и усетих как самолетът се успокоява. Пилотът се обади по микрофона да поздрави пътниците и да ни уведоми, че атмосферните условия са идеални за краткия полет до Вегас. Щеше да продължи по-малко от час. Самолетът бе претъпкан и стюардесите се щураха напред-назад. Попитаха ни дали желаем кафе или безалкохолно. Сю леко пребледня, когато си поръчах портокалов сок.
— На теб не ти прави впечатление, нали? — попита тя.