— Доволна ли си? — попитах я, макар че миризмата й бе красноречив отговор.
— Никога не съм вършила такива работи. Толкова се забавлявам!
— Още не сме започнали да се забавляваме.
Тъкмо се готвеше да каже нещо, когато мобилният ми телефон иззвъня. Настроил съм го наистина да звъни. Звънът му се различава от чуруликанията и тъпите мелодийки на всички останали телефони. Погледнах дисплея. По дяволите! Все пак щеше да е по-разумно да отговоря.
Сара щеше да звъни нонстоп, докато не се свърже с мен. Вдигнах пръст да възпра репликата на Сю, натиснах бутона и притиснах телефона до ухото си.
— Тони е.
— Тони, обажда се Сара. Толкова те търсих!
— Бях в самолет, Сара.
В гласа й се промъкна паника.
— Това значи ли, че не си в града?
— Да, Сара. Ще отсъствам няколко дни. Какво има?
— Но аз искам да се отбиеш. Алармената система не работи.
Въздъхнах. Алармената система никога не работи, когато Сара управлява магазина. Имам чувството, че машините не я обичат.
— Какво прави?
— Пак онези скапани сензори на вратата! Пищят винаги, когато някой клиент излезе.
— Винаги ли, Сара? — Трябва да получа достатъчно информация за проблема, за да мога да го разреша.
— Не, ами не всеки път. Но само през последния час пищя шест пъти! Ето пак, чуваш ли?
Беше права. Дочух отдалеч характерния сигнал за кражба в магазина.
— Да е минал клиент? Или служител? Разкажи ми какво става, Сара.
— Клиент. Човекът току-що бе платил на касата, но въпреки това сигнализира.
— Купил ли е нещо, което трябва да бъде анулирано? Служителят махнал ли е етикета?
— Да, Том работи на тази каса.
Това е добре. Познавам го. Доста е внимателен. Значи може да е от сензорите.
— Клиентът още ли е в магазина?
Гласът й прозвуча обидено:
— Разбира се. Стоя точно до него. Какво трябва да направя?
Чух как прикри микрофона с ръка да обясни на купувача, че разговаря с компанията по поддръжка на алармената система. После се заприказва с него и забрави, че съм на телефона.
Днес нямах нито време, нито настроение да си играем игрички.
— Сара? Сара!
— О, извинявай, Тони! Какво да направя сега?
— Вземи плика на клиента и се отдалечи от сензорите. После прекарай плика през сензорите и ми кажи какво става.
— Добре. Момент. — Чух как остави слушалката и помоли купувача за плика. Онзи възрази, което ме накара да наостря уши. Вслушах се по-внимателно, като напрягах целия си вълчи слух.
— Това е безсмислено! — каза мъжът. — Нямам време да ви помагам да си оправяте оборудването. Дайте ми плика. Имам си друга работа за вършене.
Аха. Хрумна ми нещо.
— Сара! Вдигни слушалката!
Дочу се дращене и после се разнесе гласът й:
— Кажи, Тони?
— Пликът у теб ли е?
— Да, ето го — гласът й заглъхна. — Извинете, господине. Ще ни отнеме само минутка. Ще получа порицание, ако не докладвам за тези грешки, щом възникнат.
— Сара? Прекара ли плика?
— Да. Този път не реагира.
— Направи ми една услуга: помоли човека отново да мине през сензорите. Но този път ти ще държиш покупките, докато преминава.
— Но…
— Просто го направи, Сара. Довери ми се. — Клиентът отказваше да мине и знаех защо.
— Тони? Не иска да премине. Не мога да го заставя. Какво да правя?
— Извикай охраната, Сара. Човекът е крадец.
— О, стига, Тони. Пликът е у мен. Видях го да си плаща.
Сю ме наблюдаваше внимателно с вдигнати вежди. Знаех, че слуша. Беше й интересно, макар и да чуваше само част от разговора.
— Купил е някои неща, но не е платил всичко. Не изпускай този плик. Ако човекът се дърпа, проследи го до колата му и запиши номера. Обзалагам се, че каквото и да е скрил в джоба си или под ризата, струва много повече от съдържанието на плика. Но най-вероятно няма да си тръгне без онова, за което е платил. Обади ми се, след като охраната го претърси.
Затворих, без да изчакам отговор.
Вдигнах пръст към Сю да почака и дори не погледнах дисплея, когато телефонът отново иззвъня.
— Тони.
— О, господи! Тони, оказа се прав. Този тип си е зашил джобове от вътрешната страна на панталоните. Открихме няколко много скъпи батерии за мобилни телефони, луксозни дамски парфюми и няколко компактдиска. Мислиш ли, че и останалите сигнали също са означавали кражби?