— Поне няколко от тях. Но навярно системата действително се нуждае от настройка. Ще се отбия, като се върна. Дотогава накарай няколко служители да застанат до изхода и прекарай покупките на хората. Ще разбереш дали причината е в човека или в багажа. Това ще помогне, докато се видим.
— Толкова съм ти благодарна, Тони! Нищо чудно, че Керъл толкова настоява да ползваме услугите на твоята компания.
— Няма защо, Сара. Ще се видим след няколко дни.
Прекъснах разговора и установих, че Сю ме наблюдава с любопитство. Плътният, сладък мирис на антифриз изпълваше въздуха. Поне на мен така ми мирише.
— Как можа да разбереш по телефона, че клиентът краде?
Свих рамене.
— Повечето хора намират алармените системи за досадни, но всъщност добре разбират нуждата от тях. Когато отказа да даде плика, прецених, че нещо не е наред. Човек се учи да ги разпознава.
— Значи имаш охранителна фирма? С това ли си изкарваш хляба?
Захилих се.
— С това си запълвам времето. Вече знаеш с какво си изкарвам хляба.
Телефонът в ръката ми ме подсети нещо друго. Взех чантата си и направих знак на Сю да стори същото. Натиснах бутона на менюто и прегледах списъка с имена. Щом стигнах до Сал, позвъних.
— Казвай — Сал винаги отвръща на обажданията по този начин.
— Сал? Тони е. Как върви бизнесът?
— Ей, Тони! К’во става, приятел? В града ли си?
— Да. Надявам се да успеем да свършим малко работа. Пък имам и малко пари за харчене. — Това беше вярно, но същевременно е достатъчно невинно, ако някой подслушва. Сал знаеше какво искам да направя.
Бяхме стигнали до гишето за коли под наем и подадох на служителката членската си карта с необходимата информация, така че не бе необходимо да говоря с нея.
Отговорът на Сал ме разочарова.
— Съжалявам, Тони. Тече седмицата на ревизии. Не мога да ти помогна.
Мамка му!
— Някакво предложение?
— Май не. Инспекторите по хазарта са из целия град. А, почакай! Вече свършиха с „Лъки Страйк“. Можеш да се пробваш там.
Направих гримаса.
— Не бих казал, че е добър избор, Сал.
— Точно сега това е единственият ти избор, Тони. Освен ако не искаш да дойдеш пак другата седмица.
Не. Веднъж вече прецаках нещата. Ако не се погрижа навреме, щях да имам затруднения с парите. Онова скапано ченге ме дебне като орел. Няма да успея да ги превъртя през бизнеса. Без парите не мога да си позволя почивката, която исках.
Ала честно казано, никак не изгарях от нетърпение да отида в „Лъки Страйк“. Лео Скаполо може да беше от Фамилията, обаче не е приятел. Той е начело на списъка с враговете ми. Но беше необходимо.
— Добре. Както и да е, благодаря ти, Сал.
— При всички случаи се отбий, Тони. Ще ти запазя стая. Поне това мога да направя.
— Ще се възползвам. След малко сме там.
— Ясно. Имаш гост. — Той се изкиска. — Мога да отгатна пола. Смесваме работата с удоволствието, а? Ще ви настаня в хубав апартамент.
— Винаги е удоволствие да се работи с теб, Сал. — Затворих и грабнах ключовете, които чиновничката бе плъзнала по плота с усмивка.
— Къде отиваме? — попита Сю.
— Ще прекараме нощта на Южния булевард. Но после ще се наложи да се настаним за известно време в центъра. Става ли?
Сви рамене и свежият аромат на мандарини изпълни въздуха.
— Не ме интересува къде ще ходим. Само кажи и тръгваме.
Щом пристигнахме в хотела, предложих да обиколим пеша няколко казина по Булеварда, тъй като колата вече бе паркирана. Сю бе изпълнена с благоговение пред светлините навсякъде. Впечатляващи са дори през деня.
Регистрирахме се. Сал ни посрещна топло и лично занесе куфарчето ми в сейфа за през нощта. Не се безпокоях за него. Казината в Лас Вегас разполагат вероятно с най-усилената охрана в света. Ако за някой хотел се разчуе, че изчезват ценности, ще се окаже вън от играта, докато мигнеш.
Сред приглушената светлина във фоайето се разнасяха тихи разговори, ала се оказах напълно неподготвен за атаката върху сетивата ми, щом прекрачихме прага на казиното.
След промяната и друг път ми се е случвало да се озова сред тълпи. Ходил съм в барове с жива музика. Но високият, писклив звън и дрънчене, които само до преди година възприемах като приятен фон, сега бяха преминали в неистова какофония и почти на мига отключваха жестоко главоболие. Освен това не бях планирал безкрайното разнообразие от емоции, които зашеметиха обонянието ми. Радост. Ярост. Печал. До една бяха прекалено наситени, проникваха навсякъде, плътни като течност, изпълнила атмосферата. За миг сърцето ми бясно заби и не бях в състояние да си поема дъх. Не можех нито да мисля, нито да помръдна. Трябваше да изляза. Исках да избягам от емоционалната лудница. Сю ме наблюдаваше, изражението й говореше за паника. Очите й се стрелкаха напред-назад и се опитваха да открият източника на дискомфорта ми, ала не бе само един.