Постепенно се овладях и забавих биенето на сърцето ми. Стоях неподвижно и дишах дълбоко. Оставих миризмите да се носят покрай мен и не се стараех да ги определя или категоризирам. Това бе проблемът. Опитвах се да различа всяка една, но не можех. Звуците все още бяха прекалено силни. Бръкнах в джоба си и си сложих тапи в ушите. По-добре. Много по-добре. Високите тонове заглъхнаха. Врявата утихна и отново бях в състояние да мисля. Усмихнах се неуверено на Сю, но тя продължаваше да ме дебне, както куче дебне нервния си стопанин.
Обиколихме наоколо, но не играхме кой знае колко. Главоболието още се таеше зад очите ми. Колкото повече места обикаляхме, толкова повече нервите ми се опъваха и Сю започваше да го забелязва.
— Напрегнат си — каза ми тя.
Напрегнат ли? Определението беше странно, но се съгласих с него.
— Хайде да излезем за малко на слънце. Може да помогне. Мислех да отидем да видим язовир „Хувър“ — предложих аз, щом тя най-сетне се обърна към мен.
— Ще бъде страхотно — отвърна Сю и се отправихме към гаража.
След като се озовах навън, вече можех да махна тапите. Колкото повече се отдалечавахме от средата на булеварда, толкова по-лесно ми ставаше да се отпусна. Язовирът е извън града. Отново се заговорихме за онова, което вълнуваше умовете ни. Филми, политика, религия. Тук възгледите ни бяха по-скоро сходни, но имаше няколко съществени разлики. Не можехме да постигнем съгласие за етичността и законността на фоторадара, който сега ченгетата използват, защото бяхме видели един такъв паркиран встрани от пътя при изхода на града. Обикновено спазвам ограниченията на скоростта, така че за мен не е проблем, но смятам, че невъзможността да се опълчиш на обвинителя си нарушава определени права на личността.
Сю считаше, че ограничението се осъществява само поради факта, че останалите шофьори виждат спрялата кола. За това помагат и яркоцветните светлини, които се виждат от километри разстояние.
— Значи според теб проблясващите светлини не са само за да осигурят безопасност и видимост за спрялата кола, ами същевременно правят спектакъл за останалите?
— Точно така — отвърна тя и усетих полъх на цитрусови плодове и карамфил. — Затова проблясващата синя светлина на полицейската кола сама по себе си е същата спирачка, ако не и по-добра. Хората винаги „вдигат непозволена скорост“, докато паркираната полицейска кола не ги последва. Но с фото радара не си сигурен дали са те хванали, докато не получиш акта по пощата. И не увеличават скоростта, защото ги е страх.
Замислих се върху думите й, но след малко леко поклатих глава.
— Съжалявам, ама не става. Навярно това е разумният довод, който се опитват да прокарат, но целият замисъл просто смърди на нарушаване на Конституцията по доста параграфи — обосновах се аз.
Щом разочарованието й с мирис на нажежен метал стигна до мен, по лицето ми се разля усмивка. Беглият поглед потвърди предположението ми. Леко бе стиснала челюст, а ръцете й бяха плътно кръстосани.
Щом забеляза усмивката ми, завъртя очи и ароматът на мандарини замени разочарованието. Разсмя се и не след дълго се присъединих към нея. Постигнахме споразумение да не се съгласим един с друг, тъй като и двете гледни точки бяха основателни. Доказа, че има ум в главата си и проявява желание да го развива, което наистина е важно за мен. Споровете, стига да не се сведат до лични нападки, са изключително забавни.
Трябваше да изчакаме няколко минути до започването на първата обиколка. И двамата се сетихме, че сме забравили да обядваме. Само бяхме закусили в самолета. Нямаше значение. След екскурзоводната беседа щяхме да се върнем в града. Правил съм обиколката няколко пъти. Беше полезна и интересна както винаги. Тя бе очарована от тунелите под язовира и ми зададе няколко наистина интелигентни въпроса за строителството му. Както вече споменах, имаше ум в главата.