Когато се върнахме на Булеварда, слънцето почти бе залязло и Сю получи възможността да се наслади на пищния спектакъл на нощта, превърната в ден. Луната се бе издигнала в топлия пустинен въздух и можех да усетя притеглянето й, но все още бе като леко дразнене. И все пак на няколко пъти се хванах, че стоя неподвижно и се взирам в небето. Сю докосна ръката ми и през мен преминаха топли вибрации. Господи, пристрастявах се към това усещане.
Прекарахме нощта в обятията си. Не можех да се наситя на вкуса й, на аромата на богата почва и нова растителност, на усещането за вълшебство, което протичаше през нас. Виковете, които издаваше, когато отново и отново я довеждах до върха, спираха дъха ми.
Въпреки това на следващата сутрин се събудих много рано напрегнат и раздразнителен. Бях планирал пътешествието да бъде отпускащо. Посещението при Лео щеше да ме принуди да си пазя гърба през цялото останало време.
— Добре ли си? — попита ме Сю, щом излезе от банята. Бях я обезпокоил. Уханието й премина в острия, рязък мирис на тревогата.
Грабнах пътническия си несесер и отидох да си взема душ и да си измия зъбите.
— Просто трябва да се погрижа за бизнеса си. Не исках да ти развалям настроението.
Сви рамене и се усмихна.
— Тогава да извършим доставката и пак да се забавляваме.
Отвърнах на усмивката й.
Беше едва шест часът сутринта, когато стигнахме центъра и спряхме на паркинга на „Лъки Страйк“. Центърът не е толкова натрапчиво бляскав като Булеварда, но въпреки това изобилства от светлини и движение. Неоновите фигури на каубоя и каубойката още са там, а старият „Юнион Плаза“ все още пази огромния балдахин от светлини.
Сериозно се замислих дали отново да не сложа тапите за уши. Ала не, Лео щеше да ги приеме като признак на слабост. За да се срещна с него, трябваше да бъда на върха на уменията си. Знаех, че вече е буден и работи. Ако изобщо може да заспи нощем, то е само за няколко часа. Нарича „лигльовци“ хората, които спят по осем часа. На мен самия шест часа сън са достатъчни, затова донякъде съм съгласен.
Поех си дълбоко дъх и се стегнах, но докато стигнем до рецепцията, главата ми отново пулсираше. Куфарчето беше закопчано с белезниците за китката ми.
Служителят беше дете. Напоследък всички приличат на деца. Само на трийсет и седем съм, а вече се чувствам стар. От самото начало не го харесах. Едва се сдържах да не изръмжа. Миришеше на кръв, смърт и още по-лошо. Не прилягаше на момчешкото му лице.
— Би ли помолил Лео да дойде на рецепцията? Трябва да говоря с него — използвах най-учтивия си тон. Захарта е по-добра от оцета.
Незабавно изпъна гръб. Като облак от него се надигна миризмата на прекипяло кафе и суха жега. Бях го накарал да побеснее. Чувствително малко лайно.
— Генералният директор е изключително зает в момента. Не мога да го безпокоя.
Куп фъшкии — и аз го знаех. За Лео няма по-важен бизнес от парите. Не бях в настроение да слушам как някакъв сополанко ми казва дали мога да го видя, или не.
— Сю, почакай тук. Офисът му още ли е на старото място? — хвърлих поглед към хлапака, докато се отправях по коридора редом с рецепцията.
Опита се да ми прегради пътя.
— Не може да влизате тук, господине. Входът е само за служители.
Започнах да го изблъсквам встрани, когато Сю докосна ръката ми.
— Тони, моля те — каза ми тя. — Да отидем другаде. Не е кой знае какво.
С удоволствие бих се подчинил, но се извърнах към нея и притиснах пръст до устните й.
— Всичко е наред. Нямам намерение да правя сцени. — Обърнах се да се огледам и погледът ми падна върху висок чернокож мъж, когото познавах. Носеше бяла риза, на която се четеше името му. Усмихнах се. Приближих се към него.
— Боби — казах дружелюбно аз.
Извърна се и щом очите му се съсредоточиха върху мен, черното му лице светна в усмивка, която се открояваше ослепително върху тъмната кожа. Боби е някъде от Южна Африка. Кожата му е почти синьо-черна. Миришеше на скъп одеколон. Кожа и застоял тютюнев дим — но чужд. Ала одеколонът надделяваше истинския му мирис. Ръката му се изстреля напред и аз я стиснах. Хватката му още беше мечешка, но този път можах да му отвърна равностойно.
За миг, докато се ръкувахме, очите му странно просветнаха, но искриците бързо изчезнаха. Предположих, че съм го изненадал.
— Ей, здравей, стари мошенико! — отвърна той сърдечно. — Как я караш, човече? Май тренираш здравата, а! К’ви ги вършиш напоследък?