Той мина зад дъбовото бюро с дърворезба и се разположи на директорския стол от черна кожа.
— Гледай ти, гледай ти — каза злобно, след като се настани. — Тони Носа. Сигурно разбираш, че се срещам с теб единствено от уважение към татко ти.
Бръкнах в джоба си и измъкнах ключа от белезниците.
— Да, разбирам. Това е единствената причина сега да гледам гадната ти зурла.
Всякакъв намек за учтива усмивка беше изчезнал.
— Какво искаш, Сази?
Моля? Сигурно е някаква нова дума за нещо истински противно. Лео не би се обърнал към мен по-мило.
— Идвам по работа. Става ли, или да вървя другаде?
Отключих куфарчето и го обърнах към него да види спретнато подредените пачки банкноти.
— Колко? — попита той.
— Милион. Какъв е процентът?
Стисна устни и видях очите му да проблясват като мъниста.
— Десет на сто.
Вдигнах вежди и изпръхтях. Затворих куфарчето, докато поклащах глава.
— Сигурно се майтапиш. Заеби. Ще отида на друго място — ревизия или не, все някой в този град трябва да върши работа.
Нагласих ключалките и се приготвих да щракна белезниците около китката си. Пръстите на лявата му ръка барабаняха върху бюрото като някакъв заглушен кълвач. Най-сетне заговори:
— Добре. Пет процента. Плюс един час с гаджето ти.
Мамка му, това пък откъде дойде? Едва ли дори бе погледнал Сю.
— Я се разкарай! — Белезниците щракнаха. Изпитвах желание да се пресегна през бюрото и да разкъсам гърлото му. Но не го сторих. Трябва да благодари на татко, че му се размина.
— Никакви пазарлъци. Не искаш парите ми? Добре. Но само да заговориш приятелката ми и ще ти се наложи да дишаш през нов отвор в черепа.
Размаха ръце пред мен.
— Ооо! Колко ме е страх! — Очите му бяха студени и безжизнени.
Грешката е негова. Трябваше да се страхува.
Показах му среден пръст и пуснах ключа в джоба си. Издиша рязко и дочух бавно да брои под носа си. Тръгнах към вратата. Дръжката бе в ръката ми, когато изрече неохотното си съгласие:
— Шест процента. В този град няма да получиш по-добро предложение.
Спрях и се замислих. Да, шест процента поне се равняваха на онова, което щях да получа на друго място, а от друга страна, щеше да ми спечели точки пред татко. Господи, какво ли само не правя за семейството. Обърнах се да погледна жалката отрепка.
— Дадено. — Повторих представлението с отключване на белезниците и му подадох куфарчето. — Искам разписка.
— Нямаш ли ми доверие? — попита подигравателно той. Острата, неприятна миризма на омразата му се просмука в съзнанието ми.
— Не, защото можеш всякак да ме издъниш, преди да те докопам.
Написа ми квитанция от заведението и взе куфарчето. Каза ми на коя маса да седна и кой ще раздава картите.
Изненадах се, че изобщо не спомена как надушва козината ми така, както аз надушвах неговата. Не му го казах. Сигурно това е начинът, по който става. Бях разбрал обаче, че мога да надушвам себеподобните си. Или пък полудявах.
Напуснах кабинета на Лео с квитанция, но без куфарче. Имах малко пари в брой да купя жетони, а скоро щяха да ми подготвят масата. Намерих Сю в ресторанта. Вдигнах вежди, щом я забелязах да ръфа пържола, от която капеше кръв. Срещу нея в чиния имаше още една.
— Мислех, че обичаш препечени пържоли.
Погледна ме объркано.
— Така е. Защо?
Махнах към чинията й. Погледна късчето върху вилицата си, сякаш го вижда за първи път. Ужас изпълни очите й и с трепереща ръка постави прибора на масата.
— Това е абсурд.
Свих рамене.
— Помоли сервитьорката да я върне.
— Но аз съм яла от нея!
— Е, и? Не е тяхна работа. Ще искаш да ти я сменят.
Почти бях приключил с порцията си, когато донесоха нейната. Полагаше огромни усилия да изяде добре препеченото парче месо. Получих ясно усещане, че го предпочита алангле. Вълкът в мен по някакъв начин бе доволен, но не споменах нищо.
Слязохме долу и докато тя разглеждаше игралните автомати от по двайсет и пет цента, аз й избрах машина.
Повиках я и Сю се настани там, където й бях казал. Когато тръгнах, вдигна поглед към мен:
— Няма ли да останеш?