— На теб какво ти пука? — попитах го и присвих очи. Инстинктът ми подсказваше да не се доверявам на никого, когото не мога да подуша. Бях работил с Боби и преди, затова знаех, че е способен на двойна игра.
Отвърна ми раздразнено:
— Исусе, Тони. Аз съм от добрите. Все още съм ти задължен за живота си от Панама. Като махнем това, си напълно прав. Не ми пука. Със сигурност са нужни здрави топки да пречукаш хлапето точно на стъпалата на полицейския участък, но също така е адски тъпо.
Беше прав за Панама. Онази седмица тогава също бе доста зле.
— Добре, да речем, че ти вярвам. С колко време разполагам?
— С не особено много. Лео се готви да ходи на среща, за да не е тук, когато те докопат. Знам един заден вход. Но ще трябва да намериш момичето и да се размърдаш.
— Не и преди да си получа обратно парите, Боби. Имам у Лео цял куфар.
— Зарежи парите, Тони. Забрави. Ще ти ги дам, ако успея да ги взема, но точно сега трябва да си подвиеш опашката.
Забелязах, че лицето на Боби се втвърдява, докато наднича през рамото ми. Извърнах се и видях един от биячите на Вито да се насочва към масата, до която преди малко седях. Мамка му! Кога им се е обадил Лео? Как е възможно вече да са тук?
Опитвах се да преценя как да открия Сю, когато я видях да се запътва към нас. Коридорът, където бяхме застанали, не водеше никъде. Не можеше да се забележи лесно. Но проклетата вълча интуиция ми подсказа, че точно така трябва да бъде.
— Какво правиш тук? — попита стреснато Боби.
Тя сви рамене, а миризмата й бе смес от най-различни нюанси.
— Не знам със сигурност. Просто изведнъж усетих, че трябва да тръгна в тази посока, затова си оправих сметките. Но ето ви и вас! Не е ли истински късмет?
Да. Късмет. Абсурден, зловещ късмет.
— Трябва да вървим. — Сграбчих я за ръката и я поведох в посоката, откъдето преди това бяхме тръгнали с Боби.
Издърпа ръката си и от кожата й се понесе мирис на прокиснало мляко, типичен за неверието.
— Но ние едва дойдохме! Къде отиваме?
Хубав въпрос. Насочих вниманието си към Боби.
— Къде отиваме?
— В гаража. Да вървим! Веднага!
Последвах го, без да промълвя и дума, като влачех Сю за ръката. Стигнахме до врата в дъното на коридора и Боби използва личните си ключове да я отвори. Зад нея имаше тясно стръмно стълбище. Очевидно не беше за общо ползване.
— Какво става, Тони? Не искам да слизам там — страхът й се беше възвърнал и ме удари в лицето като тухла.
Трябваше да й кажа. Надявах се, че ще успее да го понесе.
— Виж сега, Сю. Горе има няколко типове, които ме търсят. Ако ме хванат — край. Налага се да бягаме, а ти трябва да ми се довериш.
Дишането й се успокои и гласът й бе тих. Миризмата й издаваше нарастващ гняв, който карамелизираше малкото помещение.
— Полицията ли те търси?
Изпръхтях, когато Боби се втурна надолу да ни намери превозно средство.
— Де да бяха те! Не, няма да се наложи да се тревожа от полицията, ако тези момчета ме докопат. Освен това са те видели с мен. Ти също не можеш да си позволиш да останеш — втренчих се в нея продължително и твърдо. — Какво ще правиш, Сю? Колко струвам за теб?
Стисна челюст, щом решението бе взето.
— Да вървим! Но какво ще стане с нещата ни?
— Забрави ги. Ще си купим нови — обърнах се и тръгнах надолу по стълбите. Сю ме следваше по петите. Бързо я изпреварих, за да настигна Боби и да му помогна да намери кола. Озовах се две площадки по-долу с прилична скорост. Почти бях прекосил половината гараж, когато дочух суматоха зад гърба си. Обърнах се и видях, че на една площадка по-нагоре се бе отворила врата и момчето от рецепцията бе изникнало зад Сю. Сграбчи я и се опита да притисне парцал към устата й. Тя се изтръгна и замахна към него с дънковата си чанта. Удари го отстрани по лицето с тъп звук и той залитна. Хубава чанта. Понесох се към тях със свръхестествена скорост.
Той бързо сграбчи ръката й и изтръгна чантата. Тя се стовари на стълбите като олово. Изпищя само веднъж, докато той я влачеше през някаква врата. Парцалът отново покриваше лицето й. За миг усетих, че съзнанието ми се замъглява, и леко се препънах в стената. Какво, по дяволите?! Разклатих глава и примигнах няколко пъти, докато ключалката на вратата изщрака зад тях.
Боби едва успя да ме зърне, когато изръмжах и отново поех нагоре.
Четиринайсета глава