Отворих вратата, зад която бе изчезнало хлапето. Клекнах на земята и подуших. Бинго! Смърт в лятна гора. Нещо в мен превъртя. Разкъса последните валма мъгла, които помрачаваха съзнанието ми. Боби ме бе настигнал и се опитваше да ме удържи. Сграбчи ръката ми в желязна хватка. В този миг разбрах, че е като мен, като Лео, но нямах време да мисля за това. Преминах през вратата с нечовешка сила. Чух как ръкавът на копринената ми риза се отпра с влажен всмукващ звук. Оставих Боби с парцала в ръка.
Последвах следата от миризмата на Сю с вирнат нос, с потръпващи ноздри. Уханието й се задържаше в мухлясалия коридор като утринна мъгла, примесена с амоняка на паниката и мириса на химикал от веществото, което хлапето бе използвало. Докато я следвах, усещах как нещо у мен се надига. Нещо опасно. Щом дочух първото й стенание, удвоих скоростта и открих лъч мъждива жълта светлина да се процежда изпод вратата на третия коридор. Подуших оръжейна смазка и самоувереността на хлапето. Подуших Сю.
Беше застанал в тясна стаичка с пистолет, насочен към вратата. Държеше полуавтоматичното деветмилиметрово оръжие в удобна, привична хватка. Толкова млад и толкова самоуверен. Толкова глупав. Една-единствена гола крушка висеше от тавана на сивото бетонно помещение. Стаята бе запазила мириса на множество смъртни случаи. Прекалено много, за да ги определя. Понякога е ставало бързо, понякога — бавно и мъчително. Миризмата тегнеше във въздуха като саван и правеше помещението да изглежда малко и тясно.
Сю лежеше на пода в ъгъла, свита на кълбо, и ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Не бе получила цялата доза, от каквото и вещество да бе използвало хлапето и се опитваше да се отърси.
Подуших гордостта на Бен от това, че е пипнал Сю, похотта, потта, а после — ужаса му, щом ме видя да се втурвам към него. Отмести се бързо и опита да произведе изстрел, но аз скочих отгоре му, преди да натисне спусъка. Изтръгнах оръжието. Плъзна се по пода и изчезна в сянката. Непознати мускули се свиха и усетих как го издигам от земята. Пръстите ми конвулсивно стиснаха гърлото му. Замаха към мен с юмруци и ми нанесе удар между краката, който само преди година щеше да ме повали. Сега едва го усетих.
Небрежно го вдигнах за гърлото пред себе си. Усилих натиска с ръка, докато не усетих, че еластичната кожа започва да поддава. Захапа юмрука ми, докато се опитваше да си поеме въздух. Докато го държах, проникнах в мислите му. Чух разговора му с Лео, по време на който те безстрастно решаваха как да измъчват Сю, след като момчетата на Вито ме пипнат. Обсъждаха кои действия щяха да ми причинят най-голяма болка. Беше решено да умра, но не преди да науча какво са й сторили.
Това не му спечели точки. Вероятно в друг случай щях само да го нараня. Вече не. Пречупих врата му с едно-единствено яростно движение. Сю не видя какво направих, ала долових, че приема действието ми, както и някакво мрачно задоволство, което я изненада и уплаши. Съзрях светлината в очите й да угасва с един последен изумен поглед. Достави ми удоволствие.
— Господи! — възкликна Боби откъм вратата.
Дишаше тежко и ме зяпаше с неподправен ужас. Държах отпуснатото тяло на Бен с една ръка. Краката му се люлееха над пода. Извърнах се и погледнах Боби. Зъбите ми бяха оголени и от мен се изтръгна зловещо ръмжене.
Стомахът ми къркореше яростно и за пореден път се опитах да преодолея глада. Какво, по дяволите, ставаше с мен? Луната отдавна бе залязла. Защо изпитвах непреодолимо желание да прегриза гърлото му?
Боби преглътна с усилие, но не се отдръпна. Трябва да му се отдаде дължимото.
— Какво, мамка му, си ти, Тони? Бен беше един от най-добрите, които някога съм срещал. — Очите му просветнаха в синьо.
— По-добър от мен?
Той замълча и се замисли.
— По-добър, отколкото ти беше преди. Какво е станало с теб? Плашиш ме до смърт. — Изглеждаше уплашен, но миризмата му говореше друго. Всъщност нямаше никаква миризма, което бе още по-объркващо.
Пуснах хлапето на пода и тялото му се свлече с тъп звук. Обърнах се и долових проблесналата у Боби мисъл, докато профучавах покрай него през вратата, понесъл Сю на ръце. Реших, че сигурно се страхува от гнева на Лео, когато се върне и разбере, че плановете му са рухнали независимо дали с помощта на Боби или без нея. Но не беше това. Долових нещо друго. Сила, която бе нещо ново за мен. Не се боеше от Лео. Беше някак по-извисен, доминиращ. Тъмни образи. Гняв. Боби си имаше планове, но сега трябваше да ги промени. Оттам идваше безпокойството му. Всичко се бе провалило. Заради мен.