Погледнах я изненадан. Тя сви рамене.
— Продаваха ги в магазина на казиното. Реших, че така ще ни е по-лесно да обикаляме.
Обхванах лицето й с двете си ръце и запечатах целувка на устните й.
— Умницата ми!
Сю грейна, докато шофьорът й връщаше картата и клатеше глава при странностите ни.
Извърнах се да видя какво става, докато Сю се настаняваше на мястото до мен. Сърцето й още биеше учестено и осъзнах, че мирисът на ананас се разнася от нея. Все още не мога да разгадая тази емоция. Но можеше и да е от опиата. Вгледах се в нея. Краищата на ноздрите й бяха зачервени, а погледът — малко кривоглед.
— Добре ли си? Не знам какво ти е дало хлапето. Изглеждаш пораздрусана.
Обърна се към мен.
— Наред съм. Едва ли беше повече от помирисване — обясни тя. — Малко ме боли глава, но скоро ще ми мине.
Не усетих мириса на пипер. Само на ананас.
Двамата типове най-сетне стигнаха улицата и останаха да зяпат след микробуса, докато се вливаше в движението. Единият свали бейзболната си шапка и в отчаяние я запрати към стената.
Сю забързано пъхаше абонаментната карта в чантата си.
— Какво има в тази чанта? — попитах я. — Тежи цял тон!
Погледна ме гузно. Мирисът на горещ пясък се примесваше с уханието на карамфил. Добави се нюанс на мандарина заедно с ананас. Плодова салата в пустинята. Странно.
— Нямах възможност да върна всичко. — Пресегна се към чантата си и извади шепа големи медни жетони. Сетих се, че бе ударила хлапето по главата. Засмях се — неочакван изблик, който накара хората да се озърнат.
— Ти си опасна жена, Сю — очите ми искряха от смях и гордост.
Ала доброто ми настроение не продължи дълго. Бях ядосан на себе си, че отидох в „Лъки Страйк“. Почти бях позволил да отвлекат Сю и загубих цял шибан милион. Но поне го бях заменил с куфарче с динамит. Единственото, което още не знаех, бе какво ще се взриви.
Шестнайсета глава
Не ни бе нужно много време да вземем кола под наем. Направихме го на името на Сю. Вероятно Лео нямаше да може да ни проследи, а в момента тя разполагаше с повече пари от мен. Не се осмелихме да се качим на самолет. Сигурно Лео вече бе изпратил свои хора на летището.
Докато стигнем покрайнините на града, Сю бе започнала да се отпуска. Колата се изпълни с озон от двама ни, щом облекчението замени прилива на адреналин. Хм! Може би ананасът означава прилив на адреналин. Трябва да проверя. По-скоро бих предположил някаква горчива миризма.
— Е, няма ли най-сетне да ми разкажеш за Лео?
— Не бях го планирал — отвърнах безизразно. Въпросът ми напомни, че още съм бесен на себе си.
Погледна ме, притеснена от категоричното ми твърдение. Леко наклони глава и се извъртя на седалката си. Предпазният колан се вряза в шията й.
— Искам да разбера. Защо те ненавижда толкова, че да иска да те съсипе?
Засмях се неуверено.
— Не се опитва да ме съсипе, Сю. Опитва се да ме убие. Няма значение кой ще го направи — Кармине или момчетата на Вито. Иска ме мъртъв.
— Но защо?
— Дълга история — гласът ми прозвуча студено, изпразнен от съдържание. Взирах се в шосето пред нас.
— И пътят, който ни предстои е дълъг — отвърна тя плахо. Неуспешен опит да разведри настроението. Щом разбра, че не й се удава, сви рамене. Емоции заструиха откъм нея. Вкиснато мляко, кафе, което се готви да изкипи, вряла вода и антифриз. В тона й се промъкна раздразнение. Не просто гняв.
— Щом не искаш да ми кажеш — добре. Твоя работа. Но мисля, че донякъде си заслужих правото да знам.
Вярно беше. По-вярно, отколкото предполагаше. Нещата не свършваха дотук. Бях имал възможност да прегледам съдържанието на куфарчето, докато чакахме да докарат наетата кола. Не знаех откъде се бе сдобил с тях, но документите свидетелстваха за поредица планирани удари върху различни клонове от бизнеса на Кармине. Съдържаше имена и адреси, а също и снимки и схеми. В куфарчето имаше ведомости за легалния бизнес на Кармине наред със сведения за сделки, които се извършваха под масата.
Проблемът беше, че нямах ни най-малка представа какво се планира и от кого. Дали Лео не възнамеряваше да завземе властта в града ни? Или пък целта бе куфарчето да се озове у Вито, а защо не в неназования човек, с когото Лео се готвеше да се срещне? Дали не беше още по-зловещо? Дали не искаха да предоставят куфарчето на Кармине заедно с мои снимки, на които се вижда как влизам в казиното с него? Отпечатъците ми бяха навсякъде — и отвън, и вътре. Просто не знам. Ала знам едно — Лео ще иска да си го получи обратно. Трябва да го занеса на Кармине, преди това да се случи. Надявах се, че все още могат да се намерят и други отпечатъци освен моите и на Сю. Нямаше да е от особена полза, ако просто кажа на Кармине, че документите вонят на Лео.