Сю замълча за момент. Усещах неудобството й, подушвах загрижеността и съчувствието й.
— Е, историята си я бива. Сега разбирам реакцията ти — в гласа й се промъкна нотка на притеснение. — Ала това ли е всичко?
Изгледах я остро.
— Не е ли достатъчно?
— За да го намразиш, със сигурност — отвърна тя. — Но да се опитва да те убие след толкова години? Само защото майка ти е отказала да спи с него? Нещо не се връзва — очите й примигнаха и полъх на смесени аромати насити въздуха.
— Хората са странни, Сю. Виж какво става в Босна и Сърбия. Бият се заради неща, случили се преди векове между отдавна умрели хора. Но не това е най-странното. Аз знам, че щом ме зърна в дома на татко — вече бях на осем — той се закле да ме види мъртъв.
Устата на Сю зейна. Моята също, когато се бе случило. Беше се разсмял на изражението ми и си бе тръгнал. Никога не бях споделял думите му с татко. Лео бе моя битка, не негова. Прекъснах за секунда да се коригирам:
— Но най-напред трябваше да ме съсипе. Това бяха думите му: „Ще те съсипя, хлапе. После ще танцувам върху гроба ти, както танцувах върху гроба на Джоузеф.“
Докато изричах думите, внезапно получих озарение. Досетих се какъв бе намисленият от него сценарий. Поклатих ядосано глава, щом картинката ми се изясни.
Момчетата на Вито щяха да ме върнат в Ню Джърси и да ме обработват няколко дни. После Лео щеше да даде куфарчето на Кармине с думите, че „го е намерил в стаята ми“. Сал щеше да се досети, че съм отишъл да се срещна с Лео. Вито щеше да ме предаде на Кармине в знак на добра воля. Кармине трябваше да свърши работата. Както вече казах, никой не можеше да му се изпречи на пътя, дори аз. Вито щеше да е доволен, Лео щеше да е доволен, и на двамата ръцете щяха да бъдат чисти. Лошият щях да бъда аз. Идеята да изтезават Сю вероятно за него бе само приятен бонус. Хитро. Хитро.
— Трудно ми е дори да си представя подобна степен на омраза — каза Сю с все още широко разтворени очи. — Предполагам, че си прав. Чувала съм за такива неща. Но никога лично не съм се сблъсквала с тях.
Изместих сцената от съзнанието си. За щастие, планът на Лео вече не струваше пукната пара. Куфарчето беше в мен. Владеех положението. Щеше да се наложи Кармине да поразчисти у тях — да открие пукнатината в организацията си. Бях убеден, че ще измисли подходящо възмездие за Лео.
Прииска ми се да мога лично да благодаря на Лео за коварния му план. Мамка му, трябва импулсивно да е стигнал до него. Няма как да е знаел, че съм решил да отида във Вегас или че ще го посетя. Или пък е знаел? Кога за последно бях проверявал хотелската стая за подслушвателни устройства?
Едър заек притича през пътя и внезапно примигнах. Рязко завих да не го ударя и успях на косъм. Дойдох на себе си и си зададох един въпрос. Ето ти теб и преход — от почти прегазения заек към чанта, пълна с жетони.
— Между другото — попитах, — защо толкова се съпротивляваше на хлапето? Щеше да те убие и тогава нямаше да ми дължиш нито цент.
Въпросът ми стъписа Сю. Зяпна ме с отворена уста и за миг челюстта й се раздвижи безмълвно.
— Аз… не знам — погледът й се стрелкаше във всички посоки, докато се опитваше да открие някаква логика. — А ти защо ме спаси? — Нападението е най-добрата отбрана. За щастие го очаквах.
— Заради парите. Днес загубих цял милион — гласът ми бе равнодушен. Погледнах я с вдигнати вежди. После отново се съсредоточих в пътя.
Тя се втренчи в профила ми един дълъг миг. Не трепнах. Нямаше смисъл. Долавях съмненията, които се вихреха в съзнанието й.
Вирна нос и се опита да изглежда надменна — пускаше ми въдица.
— Ами наех теб да го свършиш бързо и чисто. Него изобщо не го познавах. Можеше да оплеска нещата и да ме остави жива.
Добро попадение. Изсмях се. Погледнах я — от очите й искреше смях. Взех бързо решение. Дадох десен мигач и спрях встрани на пътя. Гумите зацепиха и леко поднесоха по навятия гъст пясък. Пътят бе почти пуст. Не бе изненадващо заради жегата и поради факта, че бе средата на работния ден.