След малко се разсмя неуверено, докато покривах бузите и устните й с въздушни целувки.
— Встрани на някакъв път в Невада! Човек никога не може да скучае с теб!
Разсмях се.
Изобщо не отвори отново очи, преди да потъне в дълбок сън.
Седемнайсета глава
Отне ни почти осем часа да стигнем от Лас Вегас до моя дом. Бе дълъг ден в края на дълга седмица.
Не мога да спя в коли и затова, когато пристигнахме, бях почти мъртъв. Поканих Сю да остане при мен и да се наспи след пътуването, но тя искаше да се прибере.
Помислих дали да не се отбия в офиса или при Сара, но се отказах. Нуждаех се от почивка. Все пак направих опит да се свържа с Кармине заради куфарчето. Нямаше да се прибере, докато не стане време за играта. Казах на Марвин, че ще го видя тогава. Не бе въпрос, който може да се обсъжда със служители.
Разменихме домашните си телефони със Сю. Предложих й да обядваме на другия ден или нещо такова. Спомням си, че мънках думи от типа на „Ще се видим по-късно. Обичам те“. Все още не бях сигурен, че съм влюбен в нея, но определено я желаех. Това са различни неща.
Резкият звън на телефона ме стресна и събуди. Присвих натежалите си от сън очи към часовника отсреща. Показваше 7:10. Завесите в спалнята не бяха плътно затворени и лъч избледняваща слънчева светлина падна върху краката ми, свити под завивката. Още дори не беше нощ. Ох, да му се не види. Бях спал цели два часа.
Вдигнах слушалката на второто позвъняване. Много малко хора знаят домашния ми номер.
— Кажи?
— Тони?! — гласът на Сю бе писклив и паникьосан. — Ох, слава богу! Трябва да те видя! Веднага! Положението е много лошо. Ох, божичко! Много, много по-лошо. По дяволите! — Усетих гнева й като собствен. Единственото, което ми липсваше, бе мирисът.
— Ей, ей — казах аз успокоително, вече напълно буден. — Давай по-кротко. Какво има?
— Тя е в инвалидна количка, Тони. Този път наистина е капакът на всичко. Има медицинска сестра, разни уреди и… ох, господи! Не мога да се справя с положението!
Изритах завивките и се претърколих до седнало положение. Гласът й леко се отдалечи и разбрах, че някой се е включил в разговора ни. Навярно по деривата.
— Слушай внимателно, Сю. Може ли да се срещнем на мястото, където се запознахме? — надявах се да схване намека и да дава възможно най-оскъдна информация.
Дори не забави темпото.
— Моля те, ела тук! Наистина трябва да те видя! Моля те, Тони.
Въздъхнах. След около половин час се озовах в „Мустанга“, подкарал бавно по стария павиран път. Поне бях имал време да си взема душ, но въпреки това се чувствах скапан. Май не бе най-подходящият ден да се запозная със семейството й. Хайде, толкова по въпроса.
Не запомних адреса, когато ми го даде, затова проверих. 10522 Вивиън Драйв. Беше малко извън града. Най-сетне открих номера върху стълба на тухлена арка. Свих в отклонението и открих порта. За щастие, Сю се бе сетила, че има алармена система, и разполагах с кода. По навик, щом спрях, хвърлих поглед към оградата. Нуждаеше се от сериозна работа. В сегашното си състояние едва ли би могла да изпълнява предназначението си.
Спрях колата до малката кутийка и отворих капачето. Въведох четирите цифри — 4628. Отново поклатих глава. Семпла комбинация, която всеки с малко мозък в главата си можеше да елиминира.
Проблесна зелена светлина, портите от ковано желязо се разтвориха със скърцане и бавно задраха навътре. Хм! Сигурно някой проводник бе прекъснат. Или се нуждаеха от смазване.
Когато навлязох в алеята, високи дървета препречиха погледа ми на повече от няколко метра. Това не беше хубаво. Най-сетне успях да съзра къщата. Спрях и зяпнах. Напълно си го заслужаваше.
Бе разположена на височината на нисък хълм. Елегантната предна веранда, която минаваше по цялата фасада, изкусително приканваше, а бялата боя проблясваше на слънцето. Исусе Христе! Тара! Точно копие на плантацията Тара от „Отнесени от вихъра“.
Филмът е един от любимите на Линда. Обича да седи пред телевизора с кутия хартиени кърпички и голяма купа сладолед. Не мога да си обясня защо. Военните сцени са направо смехотворни. Наистина не мога да разбера удоволствието да гледаш нещо с единствената цел да ридаеш неудържимо.
Подкарах „Мустанга“ по извитата алея и паркирах точно отпред. Една „Гео Метро“, боядисана в зеления цвят на английските състезатели, бе паркирана точно пред мен. Това трябва да е истинската кола на Сю. Подхождаше й.