Сигурно ме бе чакала, защото вратата незабавно се отвори и тя се спусна към мен. Плачеше, но от ярост, не от болка или обида. Гневът й ме блъсна в гърдите. Трудно си поемах дъх от силата му. Едва бях излязъл от колата и тя се втурна в обятията ми. Притиснах я за миг и бях готов да се разкихам от миризмите, които ме погълнаха. Успях да я убедя да се разходим отвън. Не исках някой да ни подслушва.
Щом се отдалечихме на достатъчно разстояние от къщата и дърветата ни скриха, аз я погледнах в лицето.
— Сега ми кажи какво става.
Подсмръкна и изтри очите си с ръка.
— Случи се отново. Този път е другата й тазобедрена става.
Челото ми се сбърчи от изумление.
— Да не би пак да се е хвърлила през балкона?
Леле! Наистина бях впечатлен.
— Не, не. Лекарят казва, че е от стреса. Но не може да ходи. Какво да я правя, Тони? Не мога повече да понасям! — Беше готова да закрещи. Нищо чудно.
Чакай, чакай! Увреждане на става, породено от стрес? Не на мен тия.
— Кой е в къщата в момента?
Скръстих ръце и заех стабилна, непоклатима стойка.
Пое си дълбок, успокояващ дъх. Когато проговори, вече звучеше по-овладяно:
— Майка ми и сестрата.
— Откъде се е появила сестрата?
— Бекки. Явно няма нищо лошо Бекки да наеме сестра. — Изкипялото кафе опари ноздрите ми. — Естествено, Бекки не може да си позволи да загуби работата си. Бекки има семейство, което трябва да издържа, и съпруг, за когото да се грижи. Аз нямам никакви основания да бягам и да оставям всичко на клетото семейство на Бекки. Нямам какво толкова да правя и трябва да проявя нормалната учтивост да бъда при нея. — Усилено се опитваше да не вярва на думите си, част от тях не отговаряха на истината. Но си вярваше.
Не коментирах излиянието й.
— Кой лекар ти каза, че се дължи на стрес?
Сви рамене, но миризмата й издаваше смущение.
— Лекарят на майка ми, естествено. Иначе откъде щеше да вземе инвалидната количка и останалите неща?
Така. Най-сетне мъглата се вдигаше.
— Доставка на стоки по домовете.
Позволих й да асимилира информацията със зяпнала уста. Емоциите й се надпреварваха коя да вземе връх, когато остана единствено изкипялото кафе. Очите й се присвиха. Скръсти ръце на гърдите си.
— Проклетата малка КУЧКА! — възкликна тя яростно.
Харесвам гнева. Много по-добър е от депресията. Може да помогне на Сю да направи големия скок и да се измъкне от адската яма.
Погледнах я в очите и забелязах болката, причинена от всичките разочарования и преднамерени жестокости в живота й. Дори когато бе гневна, погледът й бе на преследвано животно. Но онова, което надделяваше, бе неподправена и чиста невинност. Все още не можеше да си обясни предателството и дребнавостта. Не беше покварена. Все още.
Заслужаваше нещо по-добро от това.
Колкото и да ми се искаше да премахна болката й, осъзнавах, че не съм готов да се окажа в разгара на семейна война. Сега, когато първоначалната криза бе преодоляна, можех да опитам пътя на убеждението.
— Виж, Сю, няма да има никаква полза да й се опълчваш. Просто ще го отрече. Да направим нещо смислено и да ти помогнем да се поуспокоиш.
Вирна въпросително глава. Поведох я обратно към колата и извадих метален клипборд.
— Засега съм твой консултант по сигурността. Има неща, за които трябва да се погрижим. Не мога да стоя тук денонощно. Не след дълго хората ще разберат, че сме свързани.
Челюстта ми се напрегна при миризмата на зараждащия се страх. Беше направила своя избор, но случката в гаража я бе разтърсила по-силно, отколкото искаше да покаже. Опитах се да не обръщам внимание на това.
— Нека бъдем добри с честните хора и да вгорчим живота на останалите, става ли?
Очите й се разшириха. В тях се четеше паника.
— Виж какво — казах бързо с хладен плам. — Понякога опасността те намира. Гадно е. Но няма причини да живееш в страх, ако оправим някои неща. — Пресегнах се и докоснах лицето й с опакото на ръката си. — Ще те пазя. Обещал съм ти.
Втренчи се в очите ми и разбрах, че ми вярва. Надявах се, че ще съумея да спазя обещанието си. Кимна, решимостта й нарастваше при допира ми.
— Какво трябва да направим?
Първото, което направихме, бе да сменим кода на входната врата. Сю си призна, че никога не е бил сменян, откакто се бе преместила тук. Бог знае колко хора знаеха комбинацията. Избрах необичайно число. Най-добре е да се прави произволно, без модел. После обходихме периметъра на тухлената стена, която ограждаше „плантацията“. Бодливата тел беше стара и провиснала. Трябва да се смени. После посочих няколко дървета, които се извисяваха над нас. Сю се влачеше зад мен, докато си водех бележки, и кимаше някак безсмислено. Разбирах, че по-голямата част от думите ми не стигат до нея, но целта бе да отвлека мислите й от майка й.