— Ако? — гласът й се извиси с няколко тона по-високо. Мирисът й бе смесица от обилна роса и резлив полъх.
Въздъхнах.
— Трябва да ти кажа нещо, Сю. Имам си къща и я харесвам. Може би ще е по-добре да се виждаме навън и да не живеем на едно и също място. Ще преценим. Особено ако не можеш да се справиш с натиска.
Слушаше ме, но докато говорех, стисна челюст. Нагорещеният метал на решимостта едва не ме накара да се усмихна. Бе взела решение и щеше да се придържа към него.
— Не. Аз го искам. Ако не се справя, тогава ще решим друго.
Усмихнах й се. Щеше да опита, но не бях сигурен, че ще успее.
— Тогава хайде да влизаме и да поздравим лъва. Но ме остави аз да говоря.
Тя кимна.
— Да започнем с това, че съм „консултант по сигурността“, а не твой любовник. Ще обиколим къщата и ще ти кажа какво трябва да се направи. Няма да споменаваме мониторите на глас, но ще им хвърля един поглед, докато вървим. После ще отидем в моя офис да подпишем документите.
— И вместо там къде ще отидем? — попита тя с многозначителна усмивка.
Изгледах я сериозно и вдигнах вежди.
— В моя офис да подпишем документите. За да мога да започна с ремонта.
— Сериозно ли? Искам да кажа… мислех…
Разбирах смущението й. Бръкнах в задния джоб и извадих кутията с визитките. Невинаги я нося у себе си, но я бях грабнал за днешното посещение. Отворих я и й подадох бяла визитна картичка с черен надпис и засукано лого.
Взе визитката и я прочете на глас: „Специални услуги. Консултации по сигурността. Антъни Джодоне, президент“.
— Притежаваш истинска корпорация?
Засмях се.
— Естествено. Наистина имам охранителна фирма. Наел съм апартамент за офис в центъра. Повечето ми клиенти са от Фамилията, но няколко са си съвсем законни. Така имам възможност да се занимавам с нещо през работния ден. Освен това е полезно да разполагам с местенца из града, когато се стъмни, за другата ми работа. Навсякъде, където инсталирам нещо, има задна врата, вградена за моя употреба.
— Щом имаш офис, защо се срещнахме в онзи ужасен бар? — Киселият мирис на нейната неприязън се понесе от вятъра.
— Ще предам на Джоко думите ти — обидата в гласа ми не бе съвсем престорена. Лицето ми красноречиво го показваше. Непрекъснато забравя, че тези хора са ми приятели.
Изчерви се и започна да тъпче на място. Притеснение и срам замениха отвращението.
— Ей, само се пошегувах.
Ала по безизразния ми тон разбра, че аз не се шегувам, и се отдръпна.
— Срещам се с клиентите си в бара, за да ги поставя в неравностойно положение. Изнервям ги. Върши работа, нали?
Енергично кимна няколко пъти.
— Офисът ми е в един блок в центъра. Плащам наем на собственика. Нае компанията ми да инсталира и поддържа охранителната система в сградата. Така че, ако имаш нужда от мен за други услуги и се споразумеем за условията, сделката ще бъде чиста и ясна.
Обикновено не работя пряко с клиенти заради възможността „да са ни виждали заедно“. Но този случай си имаше покритие. Божичко, лейтенант, ами тя беше богата клиентка, която си плащаше сметките. Защо ще искам да умира?
В този миг очите й леко се разшириха.
— А, това ли било — извърна поглед от мен.
В тона ми се промъкна острота.
— Да не би да си размислила?
— Ами всъщност… Искам да кажа… — вдигна очи към мен и изражението й придоби топлота. В погледа й, наред със страха, се четеше още нещо. По-дълбоко чувство. — Мисля, че започвам да се влюбвам в теб, Тони.
Разпознах миризмата, но не можах да я възприема като това, което носът ми подсказваше. Гледаше ме с надеждата, че някак ще реагирам. Така и направих, но вероятно не по начина, който бе очаквала. Поклатих глава.
— Моля те, недей. Това, което чувстваш, не е любов, а страст. Или е свързано с кризата. Силно е, но не е трайно. Не е достатъчно за всеки ден от живота. Не е възможно вече да сме влюбени. Още не.
Леденият възел на страха в стомаха обаче ме накара да осъзная, че нещата може и да са стигнали твърде далеч. Мамка му!