Отстъпи и кимна. Изпитваше прекалено много чувства и обонянието ми не съумя да ги определи. Можех само да предполагам.
Осемнайсета глава
Къде е? Вече трябваше да е тук.
Отворих бавно очи и примигнах няколко пъти. Думите, които прозвучаха в съзнанието ми, не бяха сън. Усещах натиска на напрежението и тревогата, но отдалеч. Хвърлих поглед към часовника и изругах. Вече бе 9 сутринта! По дяволите! Последният път, когато бях спал непробудно дванайсет часа, бе… ами последният път, след като бях бодърствал в продължение на седмица.
Сложих любимото си кафе да се свари. Френч Маркет, прясно смляна ароматна смес. Най-добре върви с ирландска сметана. Уханието му се промъкна сред парата от душа. Опитвах се да освободя главата си от тревогата. Прекрасно разбирах, че това, което чувствам, е отчаянието на Сю. Не разбирах защо става така, но се получаваше — когато я докосвах, прониквах в мислите й. Може би прекарвах прекалено много време с нея.
Включих компютъра да си проверя пощата и се заех да събирам тенджерите и тиганите, разхвърлени из дневната и спалнята. Снощи бях прекалено изтощен и се опасявах, че няма да чуя алармата, ако някой влезе. Затова приложих едно не толкова високотехнологично решение — натрупах по три метални тигана под всеки от прозорците и загасих осветлението. Който и да успееше да се справи с алармената система, щеше да вдигне оглушителен шум. Достатъчен да събуди и мъртвите.
Отпивах от огромната чаша с кафе от Ява и се наслаждавах на аромата. Вкусът никога не е хубав след ментова паста за зъби, затова засега се радвах само на уханието, докато седях на бюрото си. Софтуерът ме уведоми, че качва 32 съобщения. Отиде ми сутринта! Противно на вътрешния си глас, реших да проверя гласовата поща. Да видим — след работата в Атлантик Сити, промяната през пълнолунието и пътуването до Вегас бях липсвал девет дни. Грабнах химикалка и бележник и се залових за работа.
След като три пъти преправях съобщението до един клиент, защото ми звучеше арогантно и снизходително, ми стана зле от отчаянието на Сю, което ме притискаше. Вдигнах слушалката и набрах номера, който вече бях научил наизуст.
— Ало? — гласът на Сю звучеше по същия начин, както в главата ми. Единственото, което липсваше, бе миризмата на нажежен метал, излъчвана от разочарованието й.
— Хайде, успокой се! — изръмжах. — Имам да свърша малко работа тук. Почети някоя книга или си вземи гореща вана. Ще дойда, след като се погрижа за бизнеса си!
В съзнанието си усетих, че се стряска, а после притеснението й ме заля. Затворих, без да дочакам отговора й.
Сигурно бях прекалено рязък, но си имах свой живот, по дяволите! Не можех да стоя по цял ден и да й държа ръката.
След като прослушах цялата гласова поща — бях надценил броя, съобщенията бяха само двайсет и седем, — направих списък на клиентите, които се налагаше да посетя. Но първо трябваше да сваля остатъка от напрежение в раменете си.
Набързо се преоблякох в шорти, тениска и маратонки. Отново включих алармената система, макар че нямаше да отсъствам дълго. Атлантик Сити и Вегас продължаваха да преобладават в мислите ми. Параноята ме държи жив.
На излизане проверих пощенската си кутия. Не бе изненадващо, че вътре нямаше нищо, освен жълта картичка, която ме уведомяваше, че трябва да отида до пощата да си прибера писмата. Бяха се натрупали от доста време.
— Господин Джодоне! — долетя до мен глас от отсрещната страна на улицата, докато се връщах към верандата да оставя картичката. — Тони?!
Обърнах се и видях Мери Стики, отдавнашната ми съседка. Не ме харесва особено, но ме търпи, защото не вдигам шум и кося тревата по моравата. Държеше кутия.
— Да, Мери? — попитах любезно. Отчаянието, което все още усещах, ме затрудняваше да бъда учтив. Мери винаги мирише на „Доктор Пепър“. Не съм сигурен дали това е основната й миризма, но тъй като все си вре носа в работите на хората, навярно трябва да е на антифриз. Любопитството не е черта, която ми допада в хората. Но ме държи нащрек, така че е полезно.
— Човекът от ЮПиЕс идва вчера. Отбива се няколко пъти и попита дали може да остави пакета при мен. Естествено, разреших му.
— Естествено, че си му разрешила — в думите ми прозвуча лек сарказъм.
Проклетата досадница! Все пак си наложих да се усмихна, защото тя се стресна и замириса на неодобрение. Подаде ми пакета, без да продума повече. Погледнах адреса и познах какво има вътре. За щастие, компанията не се рекламира върху кутиите за доставка и пакетът си беше цял, така че тя не можеше да знае какво съдържа. Но другото, което Мери не знаеше, бе, че направи деня ми щастлив.