— Страхотно! — възкликнах слънчево аз. — Отдавна го чаках.
— Толкова е тежко — отбеляза тя и мощният полъх на антифриз, причинен от любопитството й, замъгли оцета на предишното й неодобрение. — Пък и формата е странна.
Тясната кутия бе дълга около петдесет сантиметра. Да. Напълно достатъчно за опаковъчния материал около предмета.
Пренебрегнах намека за въпрос.
— Благодаря, Мери.
Обърнах се и се запътих към къщата си. С ъгълчето на окото си видях как тъпче на място и неохотно се отправя към дома си.
На верандата забелязах това, което вчера бях пропуснал поради изтощението си — три залепени съобщения, всичките от ЮПиЕс, че са се опитали да доставят пратката по различно време и сега тя ме чака в офиса им. Предполагам, че след като не съм се появил там, са опитали още веднъж. Набрах кода, за да изключа алармата, и поставих съобщенията и кутията на кухненската маса до бележника с клиенти за посещение.
Изключих кафе-машината, отново настроих алармената система и се отправих да потичам. Устоях на порива да отворя кутията. Знаех какво има вътре и щях да се порадвам на новата играчка по-късно. Първо ще трябва да се оправя с бизнеса си и Сю.
Бяха изминали часове, когато най-сетне се появих пред дома й.
— Какво те забави толкова? — запита тя.
Поклатих изнурено глава.
— Няма да повярваш какъв ден изживях. Господи, понякога хората са пълни идиоти!
Дори дългото бягане и коремните преси, които направих в спортната зала у дома, не ме бяха подготвили. Обикновено тичането караше вълка да стои настрана и можех да се държа професионално и любезно. Днес бе жива мъка.
Мирисът на Сю бе започнал като притеснение, примесено с разочарование. Държеше се на дистанция, когато дойдох, и можах да усетя, че отчасти ми бе сърдита за закъснението. Сърдеше се и на себе си за нуждата да бъда близо до нея. Но усещането бавно преминаваше в любопитство. Щом се озовахме на сянка, свалих огледалните слънчеви очила. Седнах до нея на богато украсена пейка от ковано желязо и ги пъхнах в джоба на сивата ми спортна риза.
— Какво е станало? Пак ли Сара?
Леко махнах с ръка.
— Да, но имаше и други.
— Успя ли да поправиш сензорите в магазина й?
Сю проявяваше истинско любопитство. Можех да го усетя и подуша. Добре де, защо да не изпусна малко пара.
— Нищо им няма на сензорите, Сю. Не и в този магазин. Винаги е грешка на някой служител или истинска кражба. Но аз трябва отново и отново да им демонстрирам как се нулират магнитните ленти. Проверяващите служители не са прочели писмото, в което се обяснява, че книгите с твърди корици имат сензори в средата, близо до гръбчето. Те проверяват само баркода, но не прекарват устройството през демагнетизатора. Всяка книга е издала сигнал при излизане от магазина. Но това е лесната част. Трябваше да прекарам там само половин час.
След което бях реших, че универсалният магазин „Хъмфрис“ ще получи значително увеличение на годишната си такса за поддръжка. Прецених, че ако утроя хонорара, може би ще се заемат сериозно с бизнеса си или поне ще назначат някой с капчица мозък в главата да управлява. Бях получил повече от двайсет заявки за ремонт само за три месеца. Абсурд.
— Разбрал си проблема и си направил демонстрацията толкова бързо? — Миризмата на карамфил, предизвикана от гордостта й, се примеси с изненада.
— Не трябва да си неврохирург, за да се сетиш. Единственото, което трябваше да направя, бе да наблюдавам служителите няколко минути. Написах паметната бележка. Беше очевидно, че не са я чели.
— Сигурно си получил доста обаждания за работа, след като те нямаше толкова време — опитваше се да ми предложи правото на съмнение.
Свих рамене и поклатих глава.
— Всъщност не чак толкова. Повечето от обажданията са свързани със заплащане на сметки. Счетоводителите ми винаги се оплакват, докато не ги опиша точка по точка.
Не исках да се оправдавам, обвинявайки клиентите си. Исках да си докажа, че мога да продължа обичайния си живот въпреки съществуването й. Но независимо от желанието ми да си го призная или не, през целия ден трябваше да водя борба със себе си — да не отида при нея и да се хвърля в обятията й. Наистина ме дразнеше това, че положението бе станало трудно.