— Винаги ли искаш такса, когато посещаваш клиенти?
Разсмях се.
— Само когато се окажат пълни идиоти. За мой късмет това се случва доста често. Годишната такса покрива проверка на оборудването на всеки три месеца и рутинна поддръжка. Ако е по вина на служителите, се заплаща отделно. — Усетих, че не ме разбира. По-лесно щеше да стане, ако й дадях пример. — Да вземем лекарския кабинет, където бях. Точно след заминаването ми за Източния бряг — преди да се запозная с теб, — човекът, излязъл последен от кабинета, забравил да заключи входната врата, но настроил алармената система. Вятърът блъснал вратата и алармата се задействала. — Стрелнах я с поглед и видях, че бях приковал вниманието й, затова продължих: — Охранителната компания, която осъществява наблюдението, извикала полицията. Направили проверка и не открили нищо нередно.
Облегнах се и протегнах крака. Извих гръб над облегалката на пейката и дочух няколко задоволителни изпуквания, докато гръбнакът ми се наместваше.
— Но защо са извикали теб? — запита тя.
— Хвана ме. Охранителната компания изключила системата дистанционно след фалшивата тревога. При повечето системи всички лампички примигват след пренастройването, докато не се въведе три- или четирицифрен код. Всичко това е обяснено в брошура, която давам на клиентите си, когато им инсталирам системата. Дори съм написал името и телефонния номер на началника на охранителната компания. Всяко лице, което има ключ от сградата, я притежава. Но те изобщо хвърлят ли поглед върху инструкциите?
— Не го ли правят?
Поклатих глава с покровителствено изражение.
— Дори не се и опитват. И така, мен ме няма, да кажем, девет дни. През цялото това време системата е била изключена. Но си просветва празнично на стената. Извадили са дяволски късмет, че никой не е влязъл да опразни помещенията.
Поклатих глава, като се сетих за гнева на двамата лекари, собственици на сградата, щом разбраха. Естествено, те никога не си тръгват последни, затова не знаели за алармата, докато не им връчих фактурата. Няколко от момичетата на рецепцията изпаднаха в ужас, че може да ги изхвърлят. Миризмата на страха им ме накара да почувствам такъв ненаситен глад, че изгълтах троен бургер, докато отивах към следващото място.
— И както винаги, има служители, които забравят кода и не могат да влязат в сградата или пък не могат да го запомнят и го записват на лист, а после го губят. В резултат на което аз трябва да включа лаптопа и да им създам нов код в главния компютър. Обичайната работа. Просто е уморително и досадно.
По време на тирадата ми забелязах как в един момент Сю потрепна и се сетих за какво бях дошъл.
— Между другото, за какво беше паниката тази сутрин?
Сега изглеждаш добре, но по-рано беше истински разтревожена.
Погледна ме и сухата гореща миризма, която говореше за смущение и срам, се надигна от нея.
— Май съм от твоите идиоти. Забравих кода за портала и днес никой не можа да влезе или излезе навън.
Зяпнах я с отворена уста. Стиснах челюсти и се опитах да измисля нещо, което нямаше да бъде прието като обида.
— Но нали го записа? Поиска ми лист и после го пъхна в джоба. Не може да е изчезнал безследно.
— Записала ли съм го? — Тревожното изражение се заменяше от гняв. Замисли се за момент. — Прав си! Така е.
От нея започна да се излъчва миризма на прекипяло кафе и прах, насити се и изпълни въздуха.
— Значи сигурно съм го загубила. Направо не вярвам, че мога да съм толкова глупава.
Протегнах ръка към нейната да я утеша. Плъзнах я нагоре към шията й и нежно разтрих мускулите.
— Хей, не бъди толкова строга към себе си, Сю. Беше изтощена. Затова снощи и двамата си легнахме рано. Не е голяма работа. Наистина. Какво прави цял ден?
Настроението й започна да се разведрява, докато продължавах да я масажирам. Отпусна се.
— Всъщност не беше никак лош ден. Изчистих целия горен етаж! После почетох и взех дълга гореща вана за пръв път от месеци насам.
За момент забравих масажа.
— Нямате икономка? Сама чистиш къщата?
Вече ми бе обяснила защо за нея ваните са невъзможни. Винаги, когато правеше опит, майка й досаждаше, искаше разни неща и въобще я дразнеше.
Този път покровителственият поглед бе предназначен за мен.
— Не, разбира се. Имам жена, която идва веднъж седмично — днес. Но не успява да се справя с децата. За щастие, днес нямаше никакъв начин да влязат.