— Децата? — Досега не се бях сетил да попитам, но в една дълготрайна връзка това можеше да се окаже от значение. Не че ги мразя всъщност.
Разгада интонацията ми и поклати глава.
— Не, не са мои. На Бекки са. Честно казано, след като съм с тях от два месеца, може никога да не поискам деца.
— Значи ги гледаш всеки ден? — Това би обяснило защо се чувстваше толкова съсипана, че да поиска да бъде убита.
Кимна ядосано.
— Може да се каже. В действителност майка ми беше тази, която се съгласи да се занимава с децата през лятото. Но се оказах аз, защото майка ми никога не върши това, което трябва.
— Какво имаш предвид?
— Майк ходи на футбол, а Синди взема уроци по плуване в Младежката асоциация.
— Обаче майка ти не шофира. Защо тогава се съгласява да ги приеме? А и защо Бекки би искала начинанието да не успее?
— Вече ти казах. Предполага се, че съм прикрепена към болната. Щом майка ми е приела нещо, и аз съм вътре. Това е положението. И все пак обикновено ми е приятно да ги водя някъде, защото иначе ще срутят къщата. Тичат наоколо, събарят предмети, оставят кухнята в хаос, след като са „пекли бисквити“, докато пазарувам. Миналата седмица Майк пусна кристалната купа за пунш от горната площадка на стълбището, защото искал да провери дали ще експлодира. Страхотна изненада — така и станало. Майка ми никога не ги кара да си разтребват. Това е мое задължение.
Едва сдържах усмивката си, докато Сю ми разказваше за кристалната купа. Като дете бях направил нещо подобно. Естествено, трябваше да си почистя и ме наказаха с една седмица без телевизия.
— Тогава, щом днес децата ги няма, моментът е подходящ за нас. Но не забравяй какво сме се уговорили — „консултант по охраната“, нали?
Погледна ме и се нацупи. После храбро се усмихна. Ухание на мандарини изпълни въздуха. Приведе се и ме прегърна. Отвърнах с ентусиазъм.
— Радвам се, че си тук — рече тя.
Деветнайсета глава
Само след минута вече влизахме през масивната дъбова врата и бях възнаграден с първите впечатления от майката на Сю. Трябва да призная, че видът й действително бе окаян. Едва не се разсмях с глас, но едва ли това щеше да създаде добрия тон. Сю ме стрелна с поглед, но не успя да разгадае изражението ми. Безизразната физиономия е мой специалитет — бях я тренирал достатъчно дълго.
Мира Куентин седеше в инвалидна количка, а зад нея се бе изпънала медицинската сестра. Лицето й изглеждаше измъчено, очите й бяха потъмнели и хлътнали. Беше се изгърбила леко напред, отпусната тежко върху облегалките за ръце. Беше се постарала да се смали възможно най-много, като се превие върху седалката. Краката й видимо трепереха от напрежението.
Проблемът беше, че вонеше на измама. Лъжа след лъжа, докато носът ми пламна от миризмата на черен пипер. Освен това смърдеше на мърша като своята дъщеря лешояд. Не Сю. Русата вещица. Незабавно станах по-предпазлив от обикновено. Също и заради острия мирис на водка, който ме удари като порив на вятъра. Странно — Сю не бе споменавала, че майка й пие.
Очите на Мира блестяха от подозрение и гняв. Необичайно за действително болен или наранен човек. Болката притъпява погледа. Ако тазобедрената й става беше увредена, щеше да я пази и да не поставя тежестта си върху нея. Сю ми бе казала, че е подменена лявата й става. Следователно трябваше да отпуска тежестта върху нея, а не върху дясната, която се предполагаше, че е болна.
Когато се вгледах по-отблизо, разбрах, че бледото лице и хлътналите очи се дължат на грим. Когато очите са наистина хлътнали, тъмните кръгове под тях всъщност са сини от наранените подкожни кръвоносни съдове. Нейните „хлътнали“ очи бяха творение на кафяв молив. Долових восъчния мирис на козметика. Тъмният нюанс бе нанесен неравномерно, което говореше, че е действала набързо. Носът й бе малко по-блед от лицето. Тц-тц! Прекалила е с пудрата. Навярно, когато е трезва, обръща повече внимание на детайлите.
Стрелнах Сю с поглед да проверя дали е забелязала. В главата си усещах смущението и отчаянието от прозрачната тактика на майка й. Онова, което не можех да си обясня, бе защо Сю не я бе разобличила. Част от мен искаше да протегна пръст, да изтрия оцветеното с молива и да кажа: „Опа, пропуснали сме местенце.“ Но и това не бе подходящо.
Може би някога майката на Сю е била красива жена. Сега бе отблъскваща. При това нарочно, което още повече влошаваше положението.