— Да, разбира се, Тони. Както кажеш. — Вонята на амоняк измести загорялото кафе. Искаше ми се да се впусне в бяг, надявах се да го направи, за да мога да го подгоня. Вървеше предпазливо. Бавно. По дяволите!
Останах до портата, докато подкара колата. Мускулите ми вибрираха от енергия. Очите ми пареха. Никога не бях реагирал така, когато няма пълнолуние. Дълбоко в себе си разбирах, че се дължи на Сю. Удоволствието, връзката — всичко това караше другите особености, които се опитвах да потисна, да изплуват на повърхността. Вълкът в мен изчакваше уверено. Инстинктите ми ме водеха към цел, която бе неизвестна и не можех да разбера. Не ми харесваше, че не знам какво се крие зад следващия завой.
След като се бях отървал от Вини за момента, отидох да проверя оградата. Разбрах какво има предвид. Към нея имаше отделно захранване, направо от електрическия стълб. Не бе нужно да се прекъсва токът в къщата. Върнах се по алеята, потънал в размисъл какво да правя с електричеството. Хванах края на спора, който явно се бе разгорял след излизането ми. Беше почти едностранен. Мира беше бясна на Сю и се опитваше да вкара онзи клин. Това, което усетих, бе гневът на Сю. Няколко минути подслушвах пред вратата.
— За бога, Сузи! — дочух пискливия глас на Мира. — Та той знаеше името на човека!
— О, хайде стига! Тя също го знаеше.
Гласът на Сю бе успокоителен въпреки гнева. Опитваше се да усмири майка си. Аз не бих избрал този подход.
Щях да й се развикам.
— Това доказва единствено, че е говорил с него, майко. Ти също знаеш името му. — Последва пауза. — Пък и каква полза има от бодигард, който не знае кои хора представляват заплаха?
— Те извадиха оръжие, Сузи! Такива типове ли искаш вкъщи? Ами децата на Бекки?
Това си бе проблем на Мира, не на Сю. Пък и дъртата вещица сама си бе виновна, че е приела условията на Вини. Беше извадила късмет, че той ме уважава, иначе щяха да пострадат.
Почти усетих измъчената въздишка на Сю. Изумих се, когато думите от устата й се оказаха огледален образ на моите. Навярно връзката работеше в двете посоки.
В гласа й се долавяше ярост:
— Ти започна, майко. Вини дойде, защото ти му даде обещания. Нямаше право да се въвличаш в неща, които засягат и мен. Що се отнася до оръжията, трябва да се радваш, че Тони има пистолет. Какво щяхме да правим, ако този човек бе дошъл, а Тони не беше тук и не бе въоръжен? — гласът на Сю прозвуча по-силно и по-рязко. — Да не би да искаш да прекараш остатъка от живота си в истинска инвалидна количка? Можеше да ни пребие, да ни изнасили, дори да ни убие!
Тишината се проточи няколко дълги секунди. Долових горчивината в гласа на Мира заедно с изненадата, че Сю й отвръща:
— Истинска количка. Какво намекваш?
Точно тогава отворих вратата и двете се извърнаха към мен. Сестрата вече не беше на пода. Не знаех къде е.
— Нищо, майко. Нищо, разбираш ли?
Сю тръгна с намерението да ме прегърне, но аз леко поклатих глава. Спря пред мен и миризмата й издаде силно разочарование. Дишането й бе ускорено. Виждах веничка яростно да пулсира на шията й. Тези сблъсъци не бяха никак полезни за кръвното й налягане.
— Всичко е уредено — заявих аз.
— Обадихте ли се на полицията? — попита Мира. — Арестуваха ли го?
— Не. Той просто се опитваше да получи каквото му е било обещано. Убедих го, че идеята не е добра. Отиде си. Ще се обадя на един познат да поправи оградата. Докато се върна, портата и оградата ще бъдат обезопасени.
Полъх на страх блъсна носа ми. И двете изглеждаха притеснени.
— Ще ходиш някъде?
В гласа на Сю имаше нюанс, който вече бях започнал да разпознавам. Съчетание от страх и ревност.
— Излизате! — възкликна Мира. — Що за бодигард сте вие?
По изражението на Сю разбрах, че е съгласна с майка си по този въпрос. Уф! Поех си дълбоко дъх.
— Виж какво, Сю. Трябва да отидем до офиса ми, да попълним документите и да направим график, който устройва и двама ни.
Съгласи се колебливо. Появи се сестрата. Окото й бе насинено чак до побеляващата руса коса. Вини трябва да я е проснал още с идването си. Държеше чанта в ръка и се готвеше да си тръгне. Беше трудно да се ориентирам сред всичките чувства, които бушуваха из стаята, но мисля, че бе уплашена и разгневена.
Въздъхнах. Сю нямаше да остави майка си сама. Един поглед към сестрата ме убеди, че е решена да напусне, без дори да е изрекла думите.