Не. Лъжите остават за работата. Прекалено усложняват личния живот. Предпочитам да си държа устата затворена, но не и да лъжа. Джон би трябвало да го знае, то е рядко изключение. Обикновено не ги смесвам.
Когато най-сетне вратата се отвори, Джон ми махна да вляза. Разминах се със Сю. Упорито гледаше в пода. Знаеше, че бях участвал в сеанса. Миришеше на вина и лек страх. Докато се разминавахме, докоснах рамото й и тя отскочи крачка встрани. Погледна ме стреснато. Задържах ръката си върху нейната и й намигнах. Усмихна се свенливо, но вината остана.
Джон затвори вратата зад гърба ми. Разположих се на стола за гости и разгледах стената на неговата гордост. Кариерата му е впечатляваща: бивш президент на Националния съвет по психиатрия, „Джон Хопкинс“, „Нотр Дам“. Абсолютно истински отличия и напълно заслужени. Обичам да имам интелигентни приятели. Държат ума ми нащрек.
Седна и известно време мълчаливо ме зяпаше. Върнах му погледа. Преметнах крак върху крак и се облегнах на стола. Ако ще си играем на „кой ще издържи по-дълго“, трябва да се настаня удобно. Мирисът му говореше за озадачаване и слабо раздразнение.
— Не съм съвсем сигурен защо доведе Сю при мен — каза той. — Отначало реших, че ти е нужна някаква измислена диагноза…
Изсумтях.
— Не бих те карал да лъжеш, Джон. Никога не съм го правил. Освен това не мисля, че ти се налага да скалъпиш нещо. Какво установи?
Забарабани с пръсти по бюрото и си пое дълбоко дъх. После се облегна на стола си с висока облегалка и преплете пръсти зад главата си. Пружините изскърцаха рязко в тишината. Спря на няколко сантиметра, преди да наруши равновесието и да падне по гръб. Отново си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Знаеш, че не мога да ти кажа, Тони. Мога да споделя обаче, че има голяма вероятност депресията й да е клинична.
— Я стига. Това и аз можех да ти го кажа.
— Накратко — заключи той сериозно, — склонността й към самоубийство е гранична.
Честно казано, границата отдавна бе премината.
— Знам — отново кимнах в знак на потвърждение.
Рязко се върна в седнало положение и остро плесна длани върху гладкото дърво. Миришеше на плесен и изкипяло кафе. Плесента сигурно бе смайването. Я, научих още една!
В гласа му се прокрадна раздразнение:
— Тогава защо не я доведе по-рано?
Аз се разсмях, а той се намръщи.
— Току-що се запознахме, Джон. Едва сега ми се удава възможност.
Гневът му ми напомни, че трябва да го осветля защо съм я довел. Не исках да остава с погрешни впечатления и да реши, че искам да я лекува.
— Целта не е като при обикновените ти случаи, Джон. Навярно не ти е споменала докъде стига склонността й към самоубийство.
Но знаех, че го бе направила. Гласът ми бе равен, но съдържаше предупредителни остриета. С Джон имаме някои философски различия.
— Разбери, че трябва да умре, ако го желае, Джон. Изборът е неин. Единствената ти задача е да установиш дали наистина го желае. Не ми се иска да пропилее години и да наема човек след човек с надеждата, че един ден ще бъде щастлива. Ако е готова, ще си свърша работата.
След кратко мълчание, по време на което подреди мислите си и миризмата му говореше за размисъл, той ме попита:
— Какво представлява тя за теб, Тони? Защо се опитваш да й помогнеш, вместо да й видиш сметката?
— Това си е моя работа.
Усмивката ми изчезна. Той ровеше да открие потвърждение за догадките си за Сю. Няма начин. Думите ми бяха окончателни. Нямаше да научи нищо по този въпрос.
— Познавам те от години, Тони. Виждал съм това изражение и преди. Само си мислиш, че лицето ти не те издава. Но за мен си като разтворена книга.
Примирих се.
— Направи най-доброто си предположение.
— Влюбен си в нея. — Лицето му беше спокойно.
— Не съм! — Кръвта ми кипна.
Поклати глава. Забавляваше се.
— Винаги си си падал по жени с проблеми.
— Ей! Невинаги. Ами Линда? Тя си е нормална.
— Линда? — изкикоти се той. — Ти мислиш, че жената на Кармине е нормална? — Завъртя очи. — Леле!
Джон се облегна на стола си, отново овладян. Смених темата. Нито приех, нито отхвърлих предишното му твърдение.