— Спомена ли ти, че майка й се друса? — Знаех, че не е, затова вдигнатите вежди на Джон не ме изненадаха.
Взе химикалка и вирна глава.
— Как разбра?
Свих рамене.
— Сестрата ми каза. Рецепти за обезболяващи, но най-вече гълтала „Перкоцет“ като бонбони — изобразих с пръсти кавичките. — Плюс това каза, че има следи по целите си ръце. — Вдигнах пръст и добавих: — На всичкото отгоре е алкохоличка. Усетих го по дъха й.
Добави думите „податливост“ и „допълнителна зависимост“ към списъка в бележника си.
Щом свърши, отново се облегна. Загледах го втренчено, за да се върне към темата.
— Е, можеш ли да я направиш щастлива? Или да подготвям плановете си?
Започна да увърта като всеки лекар. Гримасата му бе толкова недоловима, че повечето хора не биха я забелязали. Приведе се напред, подпря лакти на масата и преплете пръсти пред себе си. Езикът на тялото му и миризмата говореха за искреност и загриженост.
— Знаеш най-добре от всички, че никой не може да е непрекъснато щастлив, Тони. Всички ние изпитваме съмнения, имаме страхове и пристъпи на депресия. Това, което действително мисля, е, че мога да й помогна да вземе мотивирано решение. Мисля, че мога да й помогна да пожелае да живее.
Ето, пак тази разлика във философията ни. Разбирането, че да умреш не е мотивирано решение. Но Джон е добър. Ако го държа в пътя, накрая ще свърши онова, което искам.
Насочих пръст към него.
— Без лекарства.
Срещал съм много хора, които превъртаха още повече, щом започнеха да вземат лекарства. В такъв случай решението едва ли щеше да бъде мотивирано.
— Не ги препоръчвам — вдигна ръце той в умиротворителен жест. — Занимавам се с поведенчески проблеми. На Сю й липсва инструментариумът, който е вроден на повечето хора. Тя го нарича „гръбнак“. Приемам го като обяснение. Тя се нуждае от непрекъснати уверения, че има стойност. Мисли си, че е грозна, ненужна, че не заслужава любов. За начало малко постоянно насърчение няма да й навреди. Похвали я, когато прояви решимост по отношение на семейството си.
Не ми казваше нищо ново. Изобщо не бих си правил труда да разговарям с него, но не исках да разбере, че съм чул целия сеанс.
— Не се безпокой, ще имам достатъчно възможности за това, когато се нанеса. Ще бъда сам с нея и майка й.
— Ти ще се нанасяш? — По миризмата му установих, че е намерил какво да предъвква.
Точно така. Сю не го бе споменала. Интересно. Той седеше с леко отворена уста. Въпросът бе на върха на езика му. Отказа се. Примигна, но лицето му не издаваше нищо. За разлика от миризмата. Току-що бе осъзнал, че Сю не е била напълно откровена. Въпросът бе много важен, за да го пропусне просто така по време на сеанса. Думите му прозвучаха тихо и спокойно:
— Е, възможно е това да помогне. Макар всъщност да има нужда да е далеч от членовете на семейството си. Предложих й го, но не бе готова на такава стъпка. Щом си там, може постепенно да се научи да се справя с майка си и останалите, като разполага с достатъчно пространство, за да не се чувства в капан. Ако си в състояние да поддържаш поне малко професионална дистанция и не се набъркаш в кашата, знам, че ще успеем да задвижим нужните колелца.
„Нужните“ е доста относително. Може да се окаже, че окончателната ми диагноза силно се различава от тази на Джон. Ако тънкостите на занаята не предизвикат поврат в желанието й да умре, щеше да се наложи да подготвя плановете си, без да споделям с него. Въпреки това кимнах.
Поприказвахме още малко за общи приятели. Щом свършихме, отидохме при Сю в чакалнята. Тя говореше бодро, но се преструваше:
— Съвсем ли съм откачила? Задържа се доста време.
Усмихнах се.
— Не чух от Джон нищо, което вече да не ми е известно. Според него ти трябва буфер между теб и семейството ти. Каза още, че би желал да продължите да се виждате. Ти какво мислиш?
Премести поглед от мен към Джон, после кимна срамежливо и малко притеснено:
— Приятно ми бе да си поговоря с вас, доктор Корбин. Бих искала отново да го направим.
— И на мен ми беше приятно, Сю — усмивката му бе искрена и сърдечна. — Удобно ли е утре по същото време?
— Лора няма ли да мрънка? — попитах го аз.
Поклати глава. Само шоколад, никакъв черен пипер.
— Не. Ще ходи на някакво месечно събрание. Така или иначе, нямах какво да правя. Намирам, че това е важно — той настойчиво погледна Сю. — Мисля, че ти си важна.