Избухнах в такъв мощен смях, че тя нямаше как да не ме последва. Прегърнах я силно. Смеехме се и се търкаляхме, бяхме доволни и щастливи. Искаше ми се да останем така завинаги — просто щастливи, просто заедно. Бедата е в това, че знам: някой ден съдбата ще почука на вратата.
Двайсет и пета глава
Изминаха няколко дни. Отношенията ни със Сю се развиваха прекрасно. Постепенно започнах да прекарвам все повече време с нея и да я опознавам. Предишния ден вечеряхме с Кармине и Линда. „Карлин“ предлага най-добрата италианска кухня в града. Естествено. Всички ядохме повече, отколкото трябва, а после останахме до късно и играхме покер у нас. Човек би си помислил, че съм се наситил на играта, но не, обичам да играя. Най-много ми харесва американският покер.
Установих, че не преспивам често в къщата на Сю. Опитах. Прекарах няколко нощи там, заключен долу. Но Сю изобщо не можеше да се отпусне достатъчно, за да направим нещо повече от това да се гушнем. Копнееше за секс и не можеше да спи. Вариантът не ми се нравеше. Бях оставил дрехи за преобличане и тоалетни принадлежности, но нищо за постоянно. Нямам достатъчно доверие в Мира, за да държа оръжието си там. А където съм аз, там е и оръжието ми. Знам, че Сю се дразни, но това е положението.
Като стана дума за оръжие — най-сетне сглобих новата си играчка. Пистолетът „Анкор“ на фирмата „Томсън Сентър Армс“ меко проблясваше на флуоресцентното осветление над работния ми тезгях. Току-що бях приключил смазването му с последния слой масло. Пакетът, който Мери ми бе предала, съдържаше направеното по поръчка оръжие. Имаше цев от неръждаема стомана и пълнител за шестмилиметрови патрони с покритие от хромов оксид. Не можеш да си купиш подобна цев от магазина. В края на краищата кой би пожелал да има синкава неръждаема цев? Аз. Харесва ми, че неръждаемата стомана е устойчива на атмосферните влияния, но прекалено се забелязва през нощта.
Дълго и упорито бях спорил със себе си за оптическия мерник и най-сетне се спрях на „Черния диамант“ от титан на фирмата „Бърис“ с балистична характеристика 4Х-16Х — 50 милиметра. Доста е голям за пистолет, но „Анкор“ могат да се приспособяват: служат и като пистолети, и като пушки. Рамата поддържа оптиката, така че бих могъл да използвам цеви с всевъзможен калибър и дължина. Все още не бях сигурен в уверенията на „Бърис“, че лещата не просто е устойчива, а изобщо не подлежи на надраскване. Следователно не се налага да използваш дори чист сух парцал за почистване. Ако се окаже истина, ще бъде изключително полезен в действие. Освен това харесвам оптиката на „Бърис“. Някои хора биха спорили, че вече има много по-добри вносни оптически изделия. Сигурно е така. Но човек, който напуска работата си като първокласен проектант и създава собствена компания, защото бившата му фирма извършва масови съкращения, заслужава уважението ми.
Очаквах с нетърпение да отида на полигона и да настроя далекомера, но нямаше да е днес. Докато си вземах душ, на мобилния ми телефон се бе получило интересно съобщение. Второто странно обаждане в продължение на няколко дни. Първото беше от Лео. Беше ми трудно да предположа откъде се е сдобил с номера ми, но обаждането не ме изненада, след като шпионинът му не бе успял да намери документите. В деня след играта се бях сетил за куфарчето отзад в колата ми и отидох да го прибера. Багажникът бе отворен, а куфарчето зееше разбито. Можеше да бъде единствено някой от хората на Кармине или ако трябва да бъдем точни, от хората на Лео.
На съобщението, записано в гласовата ми поща, Лео ръмжеше: „Върни ми това, което ми принадлежи, Джодоне. Върни го или ще стане лошо.“
Вече бе станало достатъчно лошо. Бях бесен, че трябваше да закарам „Мустанга“ на ремонт, за да поправят ключалката на багажника. По време на вечерята съобщих на Кармине за обаждането. Прекъсна предположенията на Линда с една-единствена рязка дума: „Престани!“, и продължи да се храни. После разговорът бе леко напрегнат, но след няколко минути успях да разведря настроението.
Когато се прибрах, позвъних на Лео и оставих своето съобщение на гласовата му поща: „Майната ти.“
Днешното съобщение беше изненадващо. Разпознах гласа, но само защото си бях дал труда да го следя известно време. Явно ме беше надушил, което леко ме обезпокои. Малкото копеле действително си го бива. „Трябва да се видим — бе казал Скоти. — Разполагам с информация, която ти е нужна. Търговският център в Саутсайд, пред сергията за гевреци. Точно в дванайсет.“
Нямах особено доверие в хлапето, но преди никога не ме беше търсило. Това разпали любопитството ми. Ала в никакъв случай не можех да се срещна с него на обществено място. Ако не е капан, ще ме разбере.