Миризмата му придоби различни нюанси. Изражението му стана подозрително и разочаровано.
— Наем ли? Не знаех, че сутеренът представлява отделно жилище.
Една-единствена дума промени същността на разследването. Свих рамене.
— Не е бил, преди да сключа договор с госпожа Куентин, за да й помогна да инсталира няколко нови елемента на охранителната система. Виждате какво е състоянието на външната ограда, лейтенант. Тя искаше работата да бъде свършена бързо и за да съставя плановете, останах да пренощувам няколко пъти.
Благодарих на щастливата си звезда, че със Сю бяхме подписали договор за наем, докато оформяхме споразумението за охрана. Без мое позволение Съмърс нямаше право да докосне куфарчето. Веднъж ми беше казал, че ако някога успее да ме пипне, ще стане толкова чисто, че направо да го схрускаш. Беше готов да си тръгне. С шапка в ръка.
Внезапно ми хрумна блестяща мисъл. Сетих се за мониторите. Когато приятелчето Гари се бе отбил да поправи оградата, Сю го бе накарала да смени касетите на мониторите. Точно вчера бях монтирал машина за гледане на касетите в една стаичка отзад. Нямаше нищо интересно, но бе, преди Мира да извика ченгетата. Не всяка камера има превъзходен обхват, но една е скрита точно над вратата към стълбището.
Вероятно Мира изобщо не я беше забелязала.
— Лейтенант, мисля, че ще ви е интересно да видите нещо. — Поведох Боб към стаята и затворих вратата зад гърба му. Пренавих касетите за деня.
— И какво показаха? — запита Джоко. Усмивката му беше зла, докато разказвах историята. Въздухът се изпълни с наситената сладникава миризма на антифриз и в погледа му проблясваше неприкрита веселост.
Точно в този момент стана тъмно и сърцето ми отиде в петите. Пулсиращата светлина проблесна, лъскавото кълбо плавно се завъртя и музиката забави темпо. Гласът на вокала се снижи до прелъстителен шепот, който разкъсваше сърцето и навяваше мисли за сатенени чаршафи.
Върнах погледа си към Джоко. Виждах го през просветванията в тъмнината. По лицето му играеха многоцветни сенки. Усещах ритъма в гърдите си. Затворих очи да изолирам проблясъците. Всичко придоби сюрреалистичен вид. Опитах се да заговоря, да отвърна на въпроса му. Изведнъж усетих, че пропадам. Бях в безтегловност. Не можех да си поема дъх.
Честотите се смениха. Отново разказвах същата история, но вече звучах като накъсан алт. Когато отворих очи, бях зяпнал в тавана. Цветовете бяха топли, миришеше на карамфил.
Дочух гласа на Синчето Джон:
— Как се почувства, когато майка ти направи постановката на Тони?
Знаех отговора, преди да се разнесе звукът от гласа, който не беше моят. И мислите не бяха моите.
— Ужасно. Кошмарно. Чувствах се притеснена, разгневена, виновна и как ли още не. Тя няма никакво право!
— Дали пък не се тревожи за теб? Да се безпокои, че може да си направила грешка, като си се хванала с него? Винаги си готов за ролята на адвокат на дявола, нали, Джон?
По дяволите, не! Но не бях казал това, не бяхме казали това.
— Възможно е. Понякога ми харесва да мисля, че й пука за мен. Но навярно е така, защото не харесва Тони. Той й се опълчва. Тя не може да го понесе. Винаги трябва да е отгоре. Да бъде единствената. Аз прекарвам известно време с него. Не е позволено. Времето с Тони отнема от предназначеното за нея. Не могат да съществуват едновременно.
— Е, какво толкова показаха касетите? — Топлите цветове и ароматът на карамфил още бяха тук, но Джон говореше с гласа на Джоко, дрезгав баритон. Получих прозрение. Познание кои и какво сме ние. Отново мрак.
Пак се озовах в бара. Лампите светеха, песента отдавна бе свършила. Бях ли говорил? Не можех да си спомня.
— Какво? — попитах замаяно.
— Касетите, Тони. Каза, че си превъртял касетите и си ги показал на Съмърс. Видели сте, че Мира ходи. Каза го, като че ли е кой знае какво. После буквално изключи. Хем беше тук, хем те нямаше. Разбираш ли?
Опитах да се съсредоточа върху него. Истински. Исках да му разкажа какво става с мен. Исках да споделя с някого. С когото и да било.
Не. Придържай се към темата. Точно сега бе по-добре да съм разгневен, отколкото притеснен. Касетите. Да.
Записът показваше как Мира се надига от количката. За мен не бе изненадващо, но не и за Съмърс. Ядоса се. Можах да го забележа, да го подуша. Ето я Мира, съвсем истинска в бяло и черно, отключва вратата долу с ключ. Запитах се откъде, по дяволите, го има. Откъм Съмърс се чу звук, който изумително наподобяваше ръмжене, докато пренавивахме втората касета от мокрия бар на долния етаж. Показваше Мира отдясно, докато се промъкваше в спалнята ми и пъхаше брошката под дюшека ми. Много ловко.