— Има нещо, което бих желал да попитам, сър — обади се гласът, който бе похвалил чая. — Има ли някаква, макар и най-малка възможност, да изплаваме? Искам да кажа, ако този прах е подобен на водата, няма ли рано или късно да изскочим нагоре като тапа?
Този въпрос стъписа Ханстен. Той погледна към Пат и подхвърли с кисела усмивка:
— Това е по вашата част, мистър Харис. Какво ще кажете?
— Страхувам се, че няма да стане. Вярно е, че въздухът в корпуса ни придава голяма плаваемост, но съпротивлението на праха е огромно. Накрая може би ще изплаваме… след няколко хиляди години.
Но явно англичанинът не се обезкуражаваше лесно.
— Забелязах във въздушния шлюз космически скафандър. Не може ли някой да излезе с него и да изплува на повърхността? Тогава спасителите ще знаят къде сме.
Капитан Харис неловко повдигна рамена. Единствен той можеше да облече този костюм, предназначен само за аварийни случаи.
— Почти сигурен съм, че това е невъзможно — отговори той. — Съмнявам се човек да може да преодолее съпротивлението — и, разбира се, той ще бъде напълно заслепен. Как ще разбере в коя посока е повърхността? А и как ще затворим външната врата на шлюза след него? Щом прахът проникне навътре, няма начин да се махне. Невъзможно е да се изпомпа навън.
Можеше да продължи, но реши, че и това е достатъчно. Вероятно щяха да опитат и тези отчаяни мерки, ако след седмица нямаше признаци за спасителни работи. Но засега по-добре беше да забрави този кошмар, за да не губи кураж.
— Ако няма повече въпроси — подхвана Ханстен, — предлагам да се опознаем. Независимо дали ни харесва, или не, ще трябва да свикнем един с друг, затова да видим кои сме. Ще обиколя кабината и всеки ще съобщи името си, професията и града, в който живее. Да започнем с вас, сър.
— Робърт Брайън, пенсиониран строителен инженер, Кингстън, Ямайка.
— Ървин Шустър, адвокат от Чикаго, и съпругата ми Майра.
— Нихал Джаяварден, професор по зоология от Цейлонския университет, Перадения.
Докато продължаваше запознаването. Пат Харис отново с благодарност помисли за единственото щастливо стечение на обстоятелствата в отчаяното положение. По характер, навик и опит комодор Ханстен беше роден ръководител. Той вече започваше да сплотява това случайно сборище от индивиди, да изгражда дружеския дух, който превръща тълпата в отряд. Ханстен бе научил тези неща, докато малката му флота — първата, осмелила се да задмине орбитата на Нептун, почти на три милиарда мили от Слънцето седмица след седмица бе висяла в празното пространство между планетите. Пат Харис, който беше тридесет години по-млад и никога не бе напускал системата Земя — Луна, не се огорчи от незабелязаната промяна в командуването. Много любезно беше от страна на Ханстен да каже, че все още той е командир, но Харис съзнаваше истината.
Дънкън Макензи, физик, обсерваторията „Маунт Строило“, Канбера.
Пиер Браншар, счетоводител, Клавий, видимата част на Луната.
Филис Морли, журналистка, Лондон.
Карл Йохансен, атомен инженер, „База Циолковски“, невидимата част на Луната.
Това бяха пътниците; група от талантливи хора, но в това нямаше нищо необичайно, защото посетителите на Луната винаги бяха необичайни, дори само по богатството си. Харис смяташе, че възможностите и опитът на хората, затворени в „Селена“, едва ли биха могли да им помогнат в сегашното положение.
Но той не беше напълно прав, както се канеше да докаже комодор Ханстен. Той знаеше не по-зле от другите, че им предстои да се преборят със скуката и страха. Бяха изоставени сами на себе си; във века на универсалните развлечения и междупланетни връзки те внезапно бяха откъснати от останалото човечество. Радиото, телевизията, телефаксовите съобщения, киното, телефонът — всичко това не означаваше за тях нищо повече, отколкото за хората от каменния век. Приличаха на древно племе, събрало се край огъня в джунглата, където нямаше други хора. „Дори по пътя за Плутон — помисли Ханстен — никога не бяха толкова самотни. Тогава имаха на разположение отлична библиотека и бяха добре запасени с най-различни «консервирани» забавления, можеха, когато поискат, да разговарят по светофона с вътрешните планети. А на «Селена» няма дори тесте карти…“
Това не беше лоша идея.
— Мис Морли! Предполагам, че в качеството си на журналистка притежавате бележник?
— Разбира се, комодоре.
— Дали все още в него ще се намерят петдесет и две чисти страници?
— Предполагам.
— Тогава ще ви помоля да ги пожертвувате. Моля, изрежете ги и направете от тях колода карти. Не е необходимо да бъдат особено красиви, достатъчно е да се различават и надписите да не прозират от обратната страна.